Марк Лорънс - Принцът на тръните

— Добре де, аз съм мъртъв, а ти сънуваш. А сега стани, проклет да си, иначе ще те ритам, докато се надрискаш. Макар че, ако се съди по миризмата, някой вече го е направил.

Изглежда, най-после проумя какво му казвам. Понечи да се изправи, вдигна ръка да се опре на стената.

Не се бях замислял в какво състояние ще го намеря. Имах чувството, че баща ми ме е наръгал вчера, но ако се съдеше по брадата на Макин, от сценката в тронната зала бяха минали няколко седмици, ако не и повече.

Той се поизправи, после единият му крак се огъна.

Пристъпих към него.

До замъка на графа имаше стотина мили тежък път през нивята на Анкрат и планинските земи на Ренар. Абсурд беше Макин да го измине.

Рицарят се хлъзна с пъшкане на пода.

— И без това си мъртъв. — Сълзи блестяха в едното му око. Другото беше затворено от оток.

„Играй играта. Жертвай офицера, вземи топа. Рицар за замък.“ Пак онзи сух глас. Толкова дълго го бях слушал, че не знаех мой ли е, или на Корион. Така или иначе, трябваше да оставя Макин.

— Предлагам ти шанс, Макин, един шанс. Това е с два повече, отколкото другите нещастници получават за целия си живот. — Лъчът на фенера се люлееше от стена към стена. — Мъртъв или не, ще те зарежа в тъмницата, освен ако не станеш и не тръгнеш с мен. Вече оставих един човек да умре тук. Човек, когото би трябвало да обичам. Ще зарежа и теб, не се съмнявай.

Той се опита, наистина се опита, пришпорван от страх или нещо друго, но едната му ръка се подгъна, а кракът му се хлъзна в мръсотията по пода.

Обърнах му гръб и си тръгнах. Спрях на два метра от вратата.

— Лундист умря тук. — Говорех твърде високо, което си беше чиста глупост, защото някой можеше да ме чуе. Само си хабях дъха. — На това място. — Ударих с крак по пода. — Оставих го да му изтече кръвта.

Тъмната килия зад мен мълчеше. Нито звук.

Бях пощадил Катерин, но това не ми струваше нищо. С Макин беше друго. Така го бяха пребили, че само щеше да ме забави, ако го вземех със себе си, а точно сега трябваше да действам бързо.

Тръгнах към изхода.

— Не…

„Не му позволявай да те моли.“

— Не… той не умря тук. — Гласът на Макин прозвуча малко по-силно отпреди.

— Какво?

— Бяха го ударили лошо.

Звук от движение в мрака.

— Един удар, и толкоз. Нищо и никаква цицина. Други рани нямаше.

— Лундист е жив?

— Баща ти нареди да го екзекутират, Йорг. — Макин се появи в светлината, опрял ръце в касата. — Задето не успял да те защити, така каза. — Изплю черна храчка на пода. — Но ако питаш мен, просто не му трябваше учител, щом синът му така или иначе е избягал. Така постъпва кралят. Когато нещо вече не му трябва, го изхвърля.

Успя да се ухили.

— Адски се радвам да те видя, момче.

Погледнах го в очите. Видях как усмивката му угасна, как я заменя несигурност, отражение на моята.

Трябваше да го оставя. Всъщност трябваше да го убия. Да прережа всички нишки.

Не погледнах към ножа си. Никога не сваляй очи от плячката, особено ако плячката е човек като Макин, пък макар и в такова състояние. Но знаех, че ножът е там. Ясно си представях как острието му отразява светлината на фенера. Макин също не погледна към него. Твърде умен бе, за да покаже слабост пред хищника. Решенията ни често се раждат от възможността.

Татко би го оставил. Мъртъв.

Съществото, в което ме беше превърнал Корион, онова оръдие, онази дребна фигурка в играта на тронове, то изобщо не би слязло тук, в тъмницата.

А Йорг? Какво би направил той?

— Аз съм син на баща си, Макин.

— Знам. — Не почна да ме моли. Такъв си беше и за това му се възхищавах. Но пък аз добре избирам фигурите си.

Усещах ножа като нажежено желязо в ръката си. Мразех се за онова, което щях да направя, още повече се мразех заради колебанието. Мразех се заради слабостта си.

Зърнах за миг Нубанеца, само бялото на усмивката му и черното на очите му, които ме следяха, както ме бяха следели неотклонно от деня на срещата ни.

Макин се възползва от този миг. Подкоси ме с ритник. Аз паднах, а той се хвърли отгоре ми с цялата си тежест — беше едър мъж, макар и отслабнал през последните седмици — и притисна главата ми в сандвич между каменния под и юмрука си. И двамата бяхме в лоша форма. Един удар се оказа достатъчен да ме прати там, откъдето бях избягал преди няма и час в стаята на Катерин.