Саймън Грийн - Хоук и Фишер

„Ние няма да можем да го спрем“ — помисли бавно Хоук. — „Няма никакво средство, което да може да го спре.“

Върколакът наведе косматата си глава и скочи напред. Хоук и Фишър се приготвиха за атака с оръжия в ръце. Столкър погледна към мястото, където бе изпуснал меча си, но той бе твърде далеч от него. Върколакът се хвърли към гърлото му. Столкър се гмурна под звяра и го намушка с кама, която бе измъкнал от ботуша си в последния момент. Върколакът се строполи тежко на пода, пищейки с почти човешки глас. Той остана да лежи безпомощен за момент, докато заздравеят раните му. Столкър пусна камата, наведе се над звяра и улавяйки го здраво за врата и опашката, го вдигна над главата си. Звярът риташе и се бореше, но не можеше да се освободи. Столкър го държеше там с пращящи от напрежението мускули. Пот се стичаше по лицето му от усилието, но не трябваше да пуска звяра. Докато не можеше да докопа никой, върколакът беше безобиден. Раздираща болка премина през ръцете и гърдите на Столкър от тежестта, но той не трябваше да се предава. Просто не трябваше. Хоук и Фишър го наблюдаваха с благоговение. Това беше Столкър, за когото бяха слушали — легендарният герой, който никога не бе познал поражението.

И в този момент Гонт пристъпи напред с проблясваща сребърна кама в ръка. С последни сили Столкър тръшна върколака на пода. Ударът замая звяра за момент, а Гонт заби сребърната кама в гърдите му, точно под гръдната кост. Магьосникът и Столкър отстъпиха бързо назад, когато върколакът започна да се гърчи и извива на пода на лабораторията. Той издраска няколко фута напред и после внезапно започна да кашля кръв. Това бе един тих звук, който прозвуча почти извиняващо. Звярът лежеше неподвижен и със затворени очи. Вълчата форма се размърда и започна да се изменя. Козината, дългите кучешки зъби и ноктите бавно изчезнаха, а костите тихо заскърцаха докато променяха формата си. Когато процесът приключи, на пода лежеше неподвижно лорд Родерик Хайтауър, свит около забитата в сърцето му сребърна кама. Гонт коленичи до него.

— Защо не ни каза Род? — попита тихо той.

— Ние бяхме твои приятели. Щяхме да намерим начин да ти помогнем.

Хайтауър отвори очи и погледна магьосника. После слабо се усмихна. По устните му имаше кръв.

— Харесваше ми да бъда вълк. Чувствах се отново млад. Елейн мъртва ли е?

— Да — отвърна Гонт. — Ти я уби.

— Моята бедна Елейн. Никога не бих могъл да й кажа…

— Трябваше да кажеш на нас Род.

Хайтауър повдигна уморено вежди.

— Ти също трябваше да ни кажеш за твоята сукуба, но не го стори. Всички ние имаме своите тайни Гонт. С някои от тях просто е по-лесно да се живее, отколкото с други.

Гонт бавно кимна.

— Защо уби Уилям, Род? — попита той.

— Аз не съм го убил — отвърна тихо той и после умря.

Гонт бавно се изправи и погледна останалите.

— Не разбирам защо трябваше да лъже? — рече бавно той. — Знаеше, че умира.

— Той не излъга — каза Хоук. Всички го погледнаха проницателно, а той мрачно се усмихна. — През цялото време казвах, че този случай е неразбираем и бях прав. Доказателствата не се връзваха, защото не е имало само един убиец. Те са били двама.

Салонът изглеждаше по-голям сега, когато толкова малко хора бяха останали в него. Столът с тялото на Катрин бе избутан в дъното на помещението. Неподвижната, покрита с чаршаф фигура, седеше прегърбена на стола си като спящ призрак. Двамата от охраната и техните заподозрени седяха в приблизителен полукръг около празната камина. Те седяха мълчаливо, гледайки се един друг уморено и подозрително. Хоук и Фишър седяха един до друг. Хоук се мръщеше замислено, докато Фишър гледаше безстрастно останалите с меч, почиващ върху коленете й. Доримънт седеше на ръба на стола, попивайки с носна кърпа потта от лицето си. Горещината бе станала още по-неприятна, а салонът почти непоносимо тесен и задушен. Гонт седеше сковано на стола си и се взираше в нищото. Не бе казал нито дума, откакто бяха напуснали лабораторията. Столкър му подаде чаша вино и магьосникът я погледна унило. Столкър трябваше да го придумва да отпие първата глътка, след което Гонт продължи да пие машинално, докато изпразни чашата. Столкър забеляза неодобрителното намръщване на Хоук и заговорнически се наведе напред.

— Не се безпокойте — каза тихо той. — Виното съдържа силно успокоително лекарство. Нека преспи след шока. Това ще е най-доброто нещо за него.