Саймън Грийн - Хоук и Фишер

Боуман се замисли отново. Може би, в края на краищата, не трябваше да се опитва да интимничи с Фишър. За момента това приличаше на добра стъпка. Щеше да отклони вниманието от него и Катрин, а освен това той винаги бе имал успех при високите блондинки. Сега обаче бе заподозрян в убийство и един от водещите разследването офицери му имаше зъб. Страхотно! Точно от каквото се нуждаеше.

Той се замисли още по-дълбоко в опита си да си спомни, кой от висшите офицери в Службата по охрана му дължеше някоя и друга услуга. Трябваше да има такъв. Винаги се намираше някой. Беше късно и той бе уморен. Дори повече не беше в състояние да мисли нормално. Освен това да използва връзките си бе последното средство. Можеше дори да не се стигне до него. Докато той и Катрин си държаха езика зад зъбите и не се срамуваха от поведението си, никой нищо не можеше да докаже. Нека хората мислят, каквото искат. Без доказателство те не биха дръзнали да кажат каквото и да било.

Боуман отново погледна часовника. По-добре беше тази вечер да не стои дълго с Катрин. Трябваше да поспи малко, ако искаше утре да свърши някаква работа. Адски много трябваше да свърши тая работа. Със смъртта на Уилям Реформатаможеше да загуби апогея си, ако дяволски бързо някой не окажеше помощ. Тобиас никога, ни най-малко не се беше стеснявал да поиска обратно своето старо място в Съвета, а с последният законопроект на Уилям все още на везните… Имаше много голям брой организирани групи, които имаха интерес от този законопроект и заедно те биха могли да подкрепят или свалят човека, заел поста след Уилям.

Боуман тръсна гневно глава. Каквото и да се случеше, Тобиас не трябваше да бъде допуснат в Съвета. Съвсем сам, този занимаващ се с интриги, лицемерен измамник можеше да разтури всичко, което реформата беше постигнала досега. Някой трябваше да застане срещу него на следващите избори. А кой би бил по-добър от лоялната и вярна дясна ръка на Уилям Блекстоун?

Но той не можеше просто да се изправи и да обяви своята кандидатура. Това нямаше да изглежда добре, така скоро след смъртта на Уилям. Нуждаеше се от някой друг, който да го предложи. Например, някой като Катрин. Само че това също можеше да направи лошо впечатление…

Той се усмихна и тръсна глава. Сигурно имаше някакъв начин. Винаги се намираше някакъв начин, ако човек се постараеше достатъчно добре.

Боуман се облегна назад на стола и внимателно избегна да погледне отново часовника. Можеше да бъде търпелив, когато се наложеше. Бе научил много за търпението през дългите години, прекарани като дясна ръка на Уилям. Той се намръщи замислено. Щеше да се чувства странно да работи без Уилям. Бяха партньори толкова дълго време… Но сега, накрая, имаше свой собствен шанс да бъде водач, а усещането бе много приятно. Това бе срамно след смъртта на Уилям, но животът продължава и след него…

Сети се за Катрин, чакаща го да отиде при нея, и се усмихна — „Животът продължава.“

Адам Столкър съблече бавно ризата си и я пусна на стола до леглото. Беше уморен, а гърбът безмилостно го болеше. Той седна на ръба на леглото и го почувства, че то поддава забележимо под тежестта му. Проклетото беше твърде меко за неговата представа за комфорт, би предпочел твърда подпора за гърба си. В стаята беше горещо и влажно със затворените кепенци на прозорците, но той знаеше, че е по-добре да не се опитва да ги отваря. Гонт ги беше блокирал срещу отваряне. Магьосникът се боеше от убийци.

Столкър се протегна бавно и погледна тялото си. То все още беше мускулесто, а стомахът плосък и твърд, но белезите го потискаха. Тънките бели линии се разпростираха на всички страни по гърдите и корема, оставяйки бледи бразди в неговия тен. Те се кръстосваха и прекръстосваха и накрая се разпиляваха надолу по ръцете му. Имаше още на гърба си. Столкър ги мразеше. Всяка една от тях му напомняше непрекъснато колко близко е бил до смъртта. Всеки белег беше от рана, която би могла да го убие, ако е бил малко по-бавен или е имал малко по-лош късмет. Столкър мразеше нещата, които му напомняха за неговата собствена тленност.

Той огледа стаята, която му беше дал Гонт.

Не беше лоша. Скучната червена цветова схема изглеждаше мрачна и смущаваща в светлината на единствената свещ, но му беше все едно. На времето, при своите пътувания, бе видял и по-лошо. Столкър се опъна върху леглото и се протегна, без да си направи труда да си свали панталоните и ботушите. Не за пръв път спеше с дрехите си. Беше го правил достатъчно често в миналото сред дивата природа. И беше уморен. Много уморен. Денят беше дълъг и труден…