Саймън Грийн - Хоук и Фишер

Хайтауър почервеня от гняв и започна да пелтечи някакъв отговор, но гласът му секна, когато я погледна в очите и разбра, че не се шегува. Хайтауър имаше опита от целия си живот с бойци и знаеше без сянка съмнение, че Фишър би го убила ако помислеше, че той е заплаха за съпруга й. Спомни си някои от нещата, които бе слушал за Хоук и Фишър и изведнъж те въобще не му се сториха невъзможни. Той се намуси отново, обърна гръб на двамата телохранители и се върна при съпругата си с максимално чувство за лично достойнство.

— Добър начин да печелиш приятели и влиятелни хора — каза Хоук.

— Да го вземат мътните — изруга Фишър. — Всеки, който иска да влезе в разпра с теб, трябва първо да мине през мен.

Хоук й се усмихна нежно.

— Знаех си, че вероятно има някаква причина, за да се събера с теб. — Усмивката му изчезна. — Харесвах сина на Хайтауър. Той бе отскоро в Службата по охрана, но имаше добри намерения и толкова много се стараеше. Беше просто на погрешното място в погрешното време и затова умря.

— Какъв беше този случай с върколака? — попита Фишър. — За него също не си ми разказвал особено много.

— Няма много нещо за разказване. Случаят започна лошо, и бързо се влошаваше още повече. Нямаше много за какво да се хванем, а онова което мислехме, че знаем за върколаците се оказа невярно в по-голямата си част. Според легендата, човешката форма на върколака е изключително окосмена, има два пръста с еднаква дължина и пентаграм на дланта си. Всичко това са глупости. Също според легендата, човекът приема своята вълча форма при пълнолуние и се връща отново към човешката, когато луната залезе. При нашия случай човекът можеше да се превръща от едната форма в другата и обратно пожелание, през времето, когато грее пълната луна. Това правеше разкриването му твърде трудно. Накрая го заловихме. Обикновен на вид човек. Можеш да минеш покрай него на улицата и въобще да не го забележиш. Убих го със сребърен меч. Той лежеше на земята с изтичаща от него кръв и плачеше, сякаш не можеше да разбере защо му се случваха всички тези неща. Той не искал да убива никого. Върколашкото проклятие го карало да върши това. Не искаше да умира и накрая плачеше като малко дете, че е наказан, без да знае за какво.

Фишър го прегърна с една ръка.

— Колко трогателно — рече един развеселен глас.

Хоук и Фишър се огледаха и видяха Едуард Боуман, който стоеше вдясно от тях и се усмихваше саркастично. Фишър побърза да се отдели от Хоук. Боуман протегна ръка и Хоук се ръкува уморено. Подобно на Блекстоун, Боуман се здрависваше с бързото и безлично ръкостискане на един политик. Ръкува се също и с Фишър.

— Забавлявате ли се на тържеството? — попита той, усмихвайки се безпристрастно на Хоук и Фишър.

— То има своите превратности — отвърна сухо Хоук.

— Ах, да — рече Боуман. — Видях ви с Хайтауър. Нещастната случка с неговия син. По-добре ще е да стоите настрана от него, капитан Хоук. Лорд Родерик е добре познат със своята способност да има зъб на някого.

— Каква е връзката му с Блекстоун? — попита Фишър. — Мислех, че човек като него, стар армеец и член на висшето общество, би бил по-скоро консервативен по природа, отколкото реформатор.

Боуман се усмихна многозначително.

— Обикновено бихте била права, но по този повод има какво да се разкаже. Допреди няколко години лорд Родерик бе ревностен поддръжник на статуквото. Смяташе, че една промяна би довела само до нещо по-лошо и че онези, които наистина лобират за реформи не са нищо друго, освен бунтари и предатели. Тогава кралят призова лорд Хайтауър в съда и му каза, че Съветът е решил, че вече е твърде стар, за да ръководи армията и че трябва да отстъпи мястото си на някой по-млад човек. Според моите шпиони в съда, Хайтауър просто стоял там и гледал краля, сякаш не можел да повярва на ушите си. Той очевидно не мислел, че задължителното оттегляне от активна дейност на петдесет ще бъде приложено за толкова важна личност като него. Кралят бил много учтив и дори му предложил поста на негов личен военен съветник, но Хайтауър не приел. Щом не можел да бъде действащ воин, той предпочел да си подаде оставката. Не мисля, че той наистина вярвал, че те ще стигнат толкова далеч, докато не го сторили. След това изобщо не беше същият. След тридесет години от живота си посветени на армията, той дори не получи пенсия, поради оттеглянето си. Не се и нуждаеше разбира се от нея, но в общи линии това бе главното от тази история. Той се върна тук към своя дом и семейство, но изглежда не можеше да се успокои. Опита се да предложи своите знания и опит на Съвета, но оттам не проявиха интерес. Мисля, че първоначално се присъедини към Блекстоун просто напук на тях. Казах ви, за неговия нрав. После откри за себе си Реформатаи оттогава е непоносим. Няма по-голям фанатик за една кауза от него. Все пак, не може да се отрече, че ни беше много полезен. Името му отвори доста врати в Хейвън.