Саймън Грийн - Хоук и Фишер

Той пиеше жадно своя плодов ликьор и се усмихваше победоносно на магьосницата Визидж. Доримънт си въобразяваше, че се харесва на жените и се стремеше към една елегантност, но бе твърде мързелив, за да доведе това до успешен край. Не носеше нищо друго, освен най-фините и най-модерните дрехи, но му липсваше самоосъзнатия жар на истинското конте. В основата си той имаше твърде силно чувство за хумор, за да бъде в състояние да приеме модата на сериозно. Единствената истинска суетност беше косата му. Макар да наближаваше четиридесетте, косата му все още беше черна, като катран, само гдето я нямаше в обичайното количество.

Магьосницата Визидж се усмихна в отговор на усмивката на Доримънт и изискано отпи от питието си. Тя бе в началото на двадесетте си години с буйна къдрава червена коса, която падаше свободно до раменете й. Кожата й беше много бледа, а лицето й бе доминирано от поразителните зелени очи. В нея имаше нещо неуловимо диво, подобно на горско животно, което едва неотдавна е било опитомено. Мъжете усещаха дивото в нея и то ги привличаше, но дори най-равнодушният разбираше инстинктивно, че зад постоянната лека усмивка се крият много остри зъби. Визидж бе висока за жена, почти пет фута и девет инча 3 3 Около 169 см. — Б.пр. , но болезнено слаба. Тя бе накарала Доримънт да почувства, че иска да я заведе на ресторант и да се погрижи тя да получи поне едно добро ястие, преди да приложи противното си умение да й се хареса. Подобно бащинско чувство на закрила бе ново за Доримънт и той решително го отхвърли настрана.

— Е, скъпа моя — каза живо той, — как е нашия почитан господар? Твоята магия продължава ли още да се грижи за неговата безопасност и здраве?

— Разбира се — отвърна Визидж, свенливо както винаги, с нисък и сериозен глас. — Никаква магия не може да му навреди, докато аз съм с него. А вие, сър, дали с вашите съвети защитавате неговите интереси така добре, както аз защитавам здравето му?

— Опитвам се — усмихна се Доримънт. — Разбира се, един честен човек като Уилям сигурно печели врагове. Той е прекалено открит и честен за свое собствено добро. Ако само от време на време би се съгласил да си затвори очите…

— Не би бил човекът, който е и никой от нас не би имал интерес да му служи. Права ли съм?

— Както винаги, скъпа моя — отвърна Доримънт. — Искаш ли още малко ликьор?

— Благодаря. Мисля, че ще искам. Тук, вътре, е твърде задушно. Вие няма ли да пиете повече?

— Може би по-късно. Боя се, че от тези плодове се дебелее ужасно, а аз трябва да се грижа за линията си.

— Това би било твърде трудно — мило забеляза Визидж. — Тя е достатъчно нарушена.

Доримънт я погледна укорително.

Хоук и Фишър стояха заедно пред входната врата на Гонт и чакаха някой да отговори на позвъняването им. Къщата на магьосника бе една доста голяма двуетажна сграда с прилежащ двор, разположена близо до източната граница на града. Дворът бе ограден от висока стена, чиято каменна зидария бе почти заровена под дебел килим от бръшлян. Дворът бе превърнат в една голяма обща градина, където странни треви и необикновени цветя растяха в претрупани десени и неуловимо смущаваха окото. Нощният въздух бе силно наситен от богатия аромат на смес от стотина парфюма. Светлината от пълната луна осветяваше ярко единствената чакълеста пътека. Самата къща не беше в определен стил. Тя стоеше чисто и просто там, където бе стояла стотици години и макар каменната зидария да бе изгубила цвета си от вятъра, дъжда и времето, нейната простота предполагаше една сила, която би я поддържала още много години.

Входната врата бе голяма и масивна и Хоук погледна колебливо шнура на звънеца, питайки се, дали не трябва да го дръпне отново в случай, че първият път не се е задействал. Той подръпна нетърпеливо високата си яка и премести тежестта си от единия крак на другия. Двамата с Фишър носеха официалните униформи в морскосиньо и златисто на Службата по охрана, и бяха наметнали върху тях своите най-хубави черни пелерини. Тежките одежди бяха твърди, неудобни и много топли. Хоук и Фишър бяха протестирали силно, преди да тръгнат, но без никакъв резултат. Служителите от охраната трябваше да имат възможно най-добрия външен вид, когато се смесваха с висшето общество. Неспазването на това изискване би дало лошо отражение върху Службата по охрана. Накрая, Хоук и Фишър бяха отстъпили.

— Остави на мира яката си — каза Фишър. — Няма да я нагласиш по-удобно.