Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Но тук никой нямаше да спечели или загуби битката за града.

Аргуриос разбираше, че поражението на Троя може да дойде само когато някой успее да събори Великите порти или да изкачи могъщите стени.

Източната порта щеше да е кошмар за нападателите. Стените се обръщаха навътре, което означаваше, че враговете на града трябваше да са струпани на едно място и обстрелвани от стрелци и копиеносци. Дори по-големи камъни, хвърлени от тази височина, можеха да смажат брониран войн. А самите порти бяха дебели и подсилени с бронз. Нямаше да се възпламенят лесно.

Тази защита обаче не притесняваше толкова Аргуриос. Както и самият Агамемнон добре знаеше, той умеете да преценява войниците и техните достойнства и слабости. Войните се печелеха и губеха от четири жизненоважни елемента: морал, дисциплина, организация и смелост. Ако, който и да било от тях липсваше, поражението бе сигурно. Затова Аргуриос изучаваше войниците по стените - тяхната бдителност и поведението им. Дали бяха невнимателни и мързеливи? Офицерите им решителни и дисциплинирани ли бяха? Чувстваха ли увереност в силата си или просто проявяваха арогантност? На тези въпроси търсеше отговори Агамемнон. Затова Аргуриос седеше в таверни и домове за хранене, слушаше разговорите на войниците, наблюдаваше ги, докато маршируват или патрулират по стените. Разговаряше с търговци в магазините им и със старци, седнали около кладенците, за да си спомнят дните в армията.

Скоро откри, че троянските войски бяха много дисциплинирани и добре обучени. Разбра, че Приам редовно изпраща да помагат на хетите в техните войни и дори наема конници, пешаци и колесници от съседните царства, за да могат неговите мъже да трупат опит в истинска битка. Самата Троя не бе преживявала война вече две поколения, но войниците й бяха опитни и калени в битка. Трудно му беше да прецени точния брой боеспособни мъже, на които можеше да разчита градът, но Аргуриос вярваше, че са не по-малко от десет хиляди, включително и хилядата войни на Троянския кон, воюващи с Хектор срещу египтяните.

След първия оглед му се струваше, че Троя е непревземаема, но той знаеше, че няма невъзможна за завоюване крепост. Как тогава да пречупи защитата на града? От колко мъже щеше да се нуждае?

За да може една армия да унищожи обсаден в града си враг, обикновено бяха нужни петима срещу един. Троянците имаха десет хиляди, значи минималната необходима сила бе поне пет-десет хиляди войни. Това изключваше възможността за микенска инвазия, тъй като Агамемнон не можеше да свика повече от петнадесет хиляди мъже, дори ако събереше всеки войн в Микена. И дори ако успееше някак да открие петдесет хиляди, щеше да се появи вторият проблем. Как да изхраниш подобна армия? Щеше да им се наложи да нападат околните територии, а това щеше да настрои населението срещу тях и да предизвика бунтове и агресия. Проблемът бе сериозен, но Аргуриос реши, че няма да се върне при своя цар, без да му предложи работещ план.

А после, на седмия ден, разбра, че посланикът Ерекос се е върнал от Милет.

Крясъците ехтяха в главата му и Аргуриос имаше чувството, че черепът му пулсира. Погледна нагоре към високия по крив на кръглата гробница, опитвайки се да не обръща внимание на силната миризма на кръв и страх или на цвиленето на гърчещите се умиращи коне. Жертвата на породисти жребци в името на Зевс беше необходим ритуал за погребението на велик цар, и той се ободри от мисълта, че Атрей ще язди такива прекрасни коне по пътя към Елисейските полета.

Качиха двата най-сетне умрели коня на местата им от двете страни на гроба на царя в центъра на гробницата. Атрей лежеше в своята броня от злато и сребро, с любимия си меч отдясно и три украсени със скъпоценни камъни кинжала и лък отляво. Над главата му бе поставена златна чаша с гравиран на нея Лъвът на Микена, и делви с вино и масло за пътуването. Три от любимите хрътки на царя лежаха мъртви в краката му.

Тъмната мъглива гробница бе пълна с последователите на Атрей, тъжащото му семейство, съветниците и опечалените Агамемнон беше облечен в проста вълнена роба, а по бузите му се стичаха сълзи. Брат му Менелай не плачете, но изглеждаше поразен от мъка, а лицето му беше пепеляво и сякаш изпразнено от живот.

От музикантите и певците, струпали се в мрака, се разнасяше какофония от звуци. После лютнята и лирата започнаха да затихват.

Аргуриос пристъпи напред, за да погледне за последен път своя цар. Намръщи се. Брадатото лице, застинало във вечен покой в гроба, не беше това на Атрей. Брадата не беше същата, а чертите му изглеждаха твърде широки. Нима тук лежеше самозванец?