Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Треската утихва. Трябват му храна и почивка. Ще изпратя някой от слугите да донесе храна.

- След колко време ще може да пътува? - попита Одисей.

- Най-малко след седмица. Треската може да се върне, а и сега е много слаб.

Когато лечителят излезе, Ксандер огледа малката стая.

- Къде съм? - попита.

- Това е Домът на змиите - място за лечение - обясни Одисей. - Тук си от пет дни. Помниш ли нещо?

- Не. Спомням си само, че видях Зидантас. Той ми каза да се върна в Троя. Изглеждаше съвсем истинско, но беше само сън.

- Видя ли някакви порти? - попита Одисей.

- Порти ли?

- Моята Пенелопа твърди, че има два вида сънища. Някои идват през Порта от слонова кост и тяхното значение е измамно. Други идват през Порта от рог и се носят на крилете на съдбата.

- Не видях порти - отвърна Ксандер.

- Значи може би е било само сън. Ще трябва да те оставя тук, Ксандер. Сезонът почти приключи, а трябва да се върна при своята „Пенелопа” преди зимата.

- Не! - извика Ксандер изплашено. - Не искам да оставам отново сам! Моля те не си отивай!

- Няма да си сам, момче. „Ксантос” е в залива и Хеликаон е тук. Ще му съобщя за теб. Засега обаче трябва да си починеш и да изпълняваш заръките на лечителя. Нужно е да си върнеш силата.

Докато той говореше, Ксандер осъзна колко е слаб.

- Какво ми е?

Одисей сви рамене.

- Имаше треска Лечителят каза, че може да си ял нещо развалено или да си дишал нечист въздух. Сега обаче си по-добре. И отново ще станеш силен. Мога да чета в сърцата на мъжете, нали знаеш. Познавам разликата между герои и страхливци. Ти си герой. Вярваш ли ми?

- Не се чувствам като герой - призна Ксандер.

Одисей почука костта под дясното си око.

- Това око е магическо, Ксандер. То никога не греши. Сега те питам отново, вярваш ли ми?

- Да. Да, разбира се.

- Тогава ми кажи какъв си.

- Аз съм герой.

- Много добре. Когато почувстваш съмнение - а това е неизбежно - си спомни тези думи. Повтаряй си ги. И ако богове те позволят, напролет ще се видим пак.

Аргуриос от Микена не беше човек, склонен към размишления. Живееше, за да служи на своя цар и на народа си. Не поставяше под съмнение решенията на владетеля, нито се чудеше за това кое е правилно и кое - не във войната и завоеванията. За Аргуриос животът беше суров и простичък. Могъщите управляваха, слабите ставаха слуги или роби. Същото беше и с народите.

Но заедно с тази проста философия той бе усвоил и морала на цар Атрей, бащата на Агамемнон. Власт със съвест, сила без жестокост, обич към родината без омраза към враговете.

Затова Аргуриос никога не беше измъчвал враг, изнасилил жена или убил дете. Не бе изгарял домове, нито се беше гаврил с победените.

Събитията, довели до ужаса в Залива на лошия късмет, не спираха да го тормозят. Убийството на Зидантас беше брутално и садистично. Искаше му се да вярва, че Коланос е обикновен дивак; чудовище, което се отличава от добрите микенски мъже.

Но така ли бе наистина?

По време на пътуването с Одисей размишляваше над този въпрос, но все още нямаше отговор. Сега, докато изкачваше високия хълм към Скейската порта, той не се дивеше на красотата на града, нито забелязваше блестящото злато на дворцовите покриви. Вместо това мислеше за другите генерали, добили благоразположението на цар Агамемнон - жестоки и безскрупулни мъже, чиито зверства слагаха бяха петно върху честта на микенците. През последните месеци бе чул истории, които смразяваха кръвта му.

Например за цяло унищожено село, в което завоевателите завързали мъжете за дърветата, разтворили ребрата им, а вътрешностите им задържали с клечки. Жените били изнасилени и избити. Микенецът начело на нападението бил Коланос.

Аргуриос отнесе тази вест на Агамемнон. Царят го изслуша внимателно.

- Ако всичко е така, както казваш, виновните ще бъдат наказани сурово.

Но това така и не се случи. След това рядко канеха Аргуриос в компанията на царя. Всъщност при последното посещение на Агамемнон в Пещерата на крилете, той не бе сред дванадесетимата избрани, за разлика от Коланос.

Микенецът отхвърли тези мисли и влезе в долния град на Троя, в търсене на улицата на посланиците. Скоро се изгуби, но не му се искаше да пита за посоките. Спря се при един кладенец и седна в сянката на една стена с гравирана върху нея Артемида Ловджийката. Гравюрата беше майсторска. Образът бе уловен в движение, с опънат лък и в преследване на плячка.

- Искам да отидеш в Троя - беше му казал цар Агамемнон при последната им среща.