Аманда Хокинг - Подменена

— Внимавай! — извиках аз.

Тове се обърна с вдигната ръка и накара витриеца да полети през залата. Аз се огледах за някакво оръжие, когато отново усетих ръцете на Джен около кръста ми. Крещях и се борех с всички сили, но мускулите на витриеца бяха като от гранит.

Тове насочи вниманието си към мен, но в същото време го нападнаха двама витрийци , което му даде само миг, колкото да запрати Джен за втори път към стената. Този път се блъснахме още по-силно и при удара почувствах пронизваща болка, но отново успях да се изтръгна от ръцете му.

Главата ми туптеше от удара в стената и аз премигах, за да дойда на себе си. Една ръка хвана моята, помагайки ми да се изправя на крака и макар да не бях сигурна дали трябва да я приема, аз го направих.

— Трябва да бъдеш по-внимателен, Тове — каза нечий познат глас.

— Просто се опитвах да я освободя! — сопна се Тове и в същия момент друг витриец изкрещя, запокитен към масата в срещуположния край на залата. — И освен това съм зает тук!

Обърнах се да видя кой ми беше помогнал и останах без дъх. Облечен в черен суичър с качулка и отгоре с черно яке, Фин оглеждаше бъркотията около нас. Стоеше непосредствено до мен, държейки ме за ръката и аз не можех нито да мисля, нито да помръдна.

— Фин! — ахнах аз и той най-накрая ме погледна с тъмните си очи, в които се четеше едновременно облекчение и паника.

— Това е пълна лудница! — изръмжа Тове.

Една маса беше прекатурена настрани, разделяйки Тове от Фин и мен. Използвайки способностите си, Тове я накара да полети към един витриец , който тъкмо беше нападнал канцлера, и след това тръгна към нас. Всички витрийци като че ли бяха в някакво единоборство в този момент, което му позволи да си поеме дъх.

— По-зле е, отколкото си мислех — рече Фин, свивайки устни.

— Трябва да защитим принцесата — каза Тове.

Стиснах ръката на Фин, поглеждайки ту към единия, ту към другия. Джен се опита да стане и Тове го блъсна отново в стената.

— Аз ще я изведа от залата — рече Фин, кимвайки. — Ще се оправиш ли тук?

— Нямам избор. — Тове едва бе успял да отговори, когато чух Уила да крещи от другия край на залата. Не можех да я видя, което ме уплаши още повече.

— Уила! — Понечих да се втурна към нея, за да видя какво става, но Фин ме прегърна и ме задържа.

— Изведи я оттук! — нареди Тове, тръгвайки натам, откъдето се чуваха виковете на Уила.

Фин ме повлече през балната зала, докато аз се опитвах да видя какво става. Тове беше изчезнал и не виждах нито Елора, нито Уила. Докато Фин ме теглеше към изхода, се спънах в крака на Рис и тогава си спомних, че той лежеше в безсъзнание на земята с кървяща рана. Сборичках се с Фин, протягайки ръка към Рис.

— Той е добре! Те няма да го докоснат! — увери ме Фин, докато ме държеше здраво през кръста с една ръка. — Трябва да се махнеш оттук!

— Но какво ще стане с Рис? — проплаках аз умоляващо.

— Той би искал да си в безопасност! — настоя Фин и най-накрая стигнахме до вратата на балната зала.

Вдигнах очи от Рис към хаоса, който цареше наоколо. Всички полилеи изведнъж се разбиха в земята и единствената светлина идваше от обхванатите в пламъци мебели. Хората пищяха и виковете им отекваха в залата.

— Картината! — прошепнах аз и в ума ми се мярна картината, която бях видяла в стаята на Елора. Нещата се сбъдваха. Това беше същата сцена.

Не бях предотвратила опасността при срещата с Тове, когато той разлюля полилея във вестибюла. Мислех си, че съм променила бъдещето, но той беше прав — то не можеше да бъде променено. Проумях го твърде късно.

— Уенди! — извика Фин, за да ме накара да се опомня.

Той вече не ме държеше през кръста, а ме теглеше за ръката към изхода. Със свободната си ръка аз придърпах полите си нагоре, за да не се спъвам в тях, докато тичаме по коридора. До слуха ми все още достигаха агонизиращи викове от балната зала и нямах никаква представа накъде ме води Фин.

Нямах време да го разпитвам, нито дори да се почувствам благодарна, че съм отново с него. Единствената ми утеха беше, че ако трябваше да загина през тази нощ, щях поне да прекарам последните минути от живота си с Фин.

Заобиколихме ъгъла на път към вестибюла, когато Фин изведнъж се закова на място. Трима витрийци влязоха през входната врата на двореца, но още не бяха ни забелязали. Фин смени рязко посоката и се втурна през вестибюла към една от всекидневните, теглейки ме за ръката.

Той затвори тихо вратата след нас и ние потънахме в сумрака на стаята. Лунната светлина се лееше през прозореца, а двамата с Фин се затичахме към ъгъла между библиотеката и стената. Той ме притегли близо до себе си, закривайки ме с тялото си.