Аманда Хокинг - Подменена

Балната зала изглеждаше още по-зле в сравнение с момента, когато я напуснахме. Някой беше запалил фенери покрай стените, благодарение на което сега поне се виждаше по-добре отпреди.

Уила се затича към мен, когато ме видя, и ме прегърна. Аз също я прегърнах, чувствайки огромно облекчение, че е жива. С изключение на няколко драскотини и натъртвания, тя изглеждаше добре.

След това Уила започна да разказва развълнувано как е издухала един витриец през отвора в тавана и аз й казах, че се гордея с нея. Исках да продължа да я слушам, но разрухата наоколо непрекъснато отвличаше вниманието ми.

Когато Елора ни видя, тя дръпна Аурора, която в този момент помагаше на един ранен. Забелязах с мрачно задоволство, че канцлерът имаше отвратителна рана на челото и се надявах, че Аурора няма да намери скоро време да му помогне.

Външният вид на Елора изглеждаше безупречен. Ако не бях видяла с очите си, никога не бих повярвала, че изобщо е участвала в сблъсъка. Аурора от друга страна, макар да изглеждаше все така красива и царствена, носеше следите от битката. Роклята й беше разпрана, косата й беше в пълен безпорядък и целите й ръце бяха в кръв, макар да се съмнявах, че е нейната.

— Принцесо! — Елора видимо изпитваше искрено облекчение, докато вървеше към нас, прескачайки внимателно няколко изпотрошени маси и тялото на един витриец . — Радвам се да видя, че си добре. Много се тревожех за теб.

— Да, добре съм.

Тя протегна ръка и докосна бузата ми, но в жеста й нямаше никаква нежност. По същия начин аз бих докоснала някое странно животно, за което са ме уверили, че е безобидно, без да съм напълно сигурна в това.

— Не знам какво щях да правя, ако нещо ти се беше случило. — Тя се усмихна тъжно, сетне отпусна ръката си и погледна Фин. — Трябва да ти благодаря за това, че спаси дъщеря ми.

— Не е нужно — отговори Фин кратко и Елора го погледна изпитателно, казвайки му нещо в ума му. След това тя се обърна и се отдалечи, за да се погрижи за нещо далеч по-важно и неотложно от дъщеря й.

Аурора стисна ръката на Тове и го погледна с обич и на мен ми стана ужасно мъчно, когато сравних реакцията й с тази на собствената ми майка. Аурора също приличаше на снежната кралица, но тя поне искрено се радваше, че синът й не е загинал.

Моментът на нежност отмина бързо и тя пристъпи към мен. Най-напред разкъса роклята ми допълнително, за да може да сложи ръката си върху раната ми и аз стиснах зъби от болка. Фин ме прегърна по-силно през рамото, след това почувствах през тялото ми да преминава някакво топло гъделичкане и малко по-късно болката стихна.

— Вече си като нова — усмихна се Аурора уморено.

Изглеждаше много по-стара, отколкото преди да ме докосне и аз се запитах какво ли й струваше всичко това. Аурора понечи да тръгне, за да помогне на други ранени, но в същия момент Фин се отпусна на мен, очевидно обзет от силна болка.

— Ами Фин? — попитах аз и тя ме погледна сепнато. Очевидно бях казала нещо нередно и тя не знаеше как да реагира.

— Не, не, добре съм — Фин махна с ръка.

— Глупости. — Тове го потупа по гърба и кимна на майка си. — Фин спаси всички ни този ден и заслужава малко помощ. Аурора, нали ще се погрижиш за него? — Тя погледна неуверено сина си, сетне кимна и тръгна към Фин.

— Разбира се.

Тя огледа раните му, за да реши къде точно да насочи усилията си. Аз извърнах очи и видях Рис да седи на края на една маса. Той притискаше кървав парцал до челото си и гледаше надолу към земята.

— Рис! — извиках аз и когато вдигна глава и ме видя, той се усмихна.

— Иди при него — предложи Фин. Аурора натисна някакво болезнено място по тялото му и той трепна. — Тя ще се погрижи за мен.

— Аз ще го придържам. — Тове подхвана ръката на Фин, така че да се облегне на него, вместо на мен.

Погледнах отново към Фин, но той ми кимна да вървя и се опита да скрие колко силна болка му причинява Аурора.

Не ми се искаше да оставям Фин, но чувствах, че дължа поне елементарна вежливост на някого, който се беше опитал да ми спаси живота. Още повече Рис беше единственият, който ми беше казал, че съм красива тази вечер, без това да звучи отблъскващо.

— Ти си жива! — ухили се Рис. Опита се да стане, но аз му дадох знак да не го прави. — Не бях много сигурен какво е станало с теб. — После, накланяйки леко глава, той погледна към Фин и изразът на лицето му се промени. — Не знаех, че Фин се е върнал. Ако знаех, нямаше да се притеснявам.

— Тревожех се за теб. — Протегнах ръка и докоснах внимателно челото му. — Понесе много тежък удар.