Аманда Хокинг - Подменена

— Да, но не можах да му отвърна — промърмори Рис, поглеждайки надолу към пода. — И не можах да му попреча да те вземе.

— Напротив, можа! — казах аз убедено. — Ако не беше до мен в този момент, те щяха да ме отведат, преди някой да успее да направи каквото и да е било. Ти си нещо като героя на деня.

— Нима? — Сините му очи грейнаха щастливо, когато ме погледна.

— Без никакво съмнение — усмихнах му се аз в отговор.

— Нали знаеш, едно време, когато някой момък спасял живота на принцеса, тя го възнаграждавала с целувка — коментира Рис.

На устните му играеше усмивка, но очите му бяха сериозни. Ако Фин не стоеше само на няколко крачки зад мен и не ме наблюдаваше, вероятно щях да го целуна. Но аз не исках да направя нещо, което да развали магията, върнала ми Фин, и затова само поклатих глава и се усмихнах.

— Може би, когато убия дракон? Тогава ще ме целунеш ли?

— Обещавам — съгласих се аз. — Сега ще се задоволиш ли с прегръдка?

— Една твоя прегръдка никога не е достатъчна.

Аз се наведох и го прегърнах силно. Една жена, която седеше на масата до нас, видя с ужас как новата принцеса открито прегръща един мансклиг . Нещата наистина щяха да се променят, когато станех кралица.

След като Аурора излекува Фин, тя предложи и на двамата да си починем. Залата все още беше в руини, но Тове настоя двамата с майка му да се погрижат за всичко. Искаше ми се да възразя и да помогна, но бях изтощена. Тове каза, че сме в безопасност и настоя да се прибера в стаята си.

След като бе използвал способностите си по време на сблъсъка, Тове изглеждаше много по-съсредоточен. Ярката му индивидуалност се прояви с целия си блясък и той владееше ситуацията с лекота. Имах чувството, че за първи път виждам истинския Тове, а не хлапето, за чиито способности се вдигаше толкова много шум.

В известен смисъл ние бяхме противоположности. Моята дарба беше насочена навън и затова внушението ми беше толкова силно, докато Тове възприемаше всичко. Той улавяше емоциите и мислите ми, независимо дали искаше или не. Но аз допусках, че той има сетива и за другите хора и умът му сигурно постоянно беше забулен в мъглата на чужди емоции.

Фин ме придружи до стаята ми просто за всеки случай. В подножието на стълбите взе ръката ми в своята. Мълчах през повечето време, докато вървяхме, но когато наближихме вратата ми, реших, че трябва да кажа нещо.

— Ъ-ъ… защо ми се струва, че двамата с Тове сте нещо като стари приятели? — Шегувах се, но в същото време бях любопитна. Преди не ги бях виждала дори да разговарят, но изглежда, че двамата се познаваха доста добре.

— Аз съм следотърсач — отговори Фин. — Аз издирих Тове. Той е добро момче. — Фин ме погледна, леко усмихнат. — Аз му казах да те държи под око.

— Ако толкова много се притесняваше за мен, защо не остана в двореца? — попитах по-рязко, отколкото ми се искаше.

— Нека не говорим за това сега — поклати глава Фин. Бяхме спрели пред вратата на стаята ми и в тъмните му очи имаше нещо игриво.

— За какво да говорим тогава? — попитах аз, вдигайки очи към него.

— Колко красива си в тази рокля. — Фин ме погледна одобрително и сложи ръцете си на кръста ми.

Аз се засмях и в следващия момент той ме беше притиснал до вратата. Тялото му беше толкова плътно до моето, че едва дишах и устата му търсеше моята. Той ме целуна по същия безумен и опияняващ начин както преди.

Прегърнах го и се прилепих пламенно към него. Фин протегна ръка, отваряйки вратата и ние се прекатурихме в стаята ми. Той ме задържа, преди наистина да падна, след това ме взе с лекота на ръце и ме понесе.

Остави ме нежно на леглото и се наведе над мен. Наболата му брада гъделичкаше шията и раменете ми, докато ме обсипваше с целувки.

Сядайки на леглото, Фин съблече якето и суичъра си и аз очаквах да продължи с фланелката, но вместо това той се спря и ме погледна. Черната му коса беше леко разрошена, но изразът на лицето му ми беше съвършено непознат. Той просто се взираше в мен, карайки кожата ми да гори от смущение.

— Какво?

— Ти си просто съвършена — рече Фин, но в тона му имаше тъга.

— О, не съм. — Аз се изчервих и се засмях. — Знаеш, че не съм.

— Ти не можеш да видиш онова, което виждам аз. — Той се наведе отново над мен, лицето му беше точно над моето, но не ме целуна. След кратко колебание ме целуна нежно по челото и по бузите, и след това по устните. — Просто не искам да те разстроя.

— Как би могъл?

— Хм. — На устните му заигра усмивка и след това се отдръпна от мен. — Трябва да отидеш да си сложиш пижамата. Едва ли се чувстваш удобно в тази рокля.