Аманда Хокинг - Подменена

— Още е рано да говорим за това… — отвърнах аз с глъхнещ глас.

Изпънах шията си назад и знаех, че ако Елора ме видеше, щеше да ме обвини, че се държа грубо, но не знаех какво друго да направя. Този шишкав мъж ме беше сграбчил за задника, докато ми правеше нещо подобно на предложение за брак. Трябваше някак да сложа край на това.

— Казвали са ми освен това, че съм прекрасен любовник — понижи глас канцлерът. — Сигурен съм, че вие нямате никакъв опит в това, но аз определено съм готов да ви предам моя.

Погледът му беше станал хищен, докато ме гледаше от долу на горе заради по-ниския си ръст. Необходима ми беше цялата ми воля, за да не го отблъсна грубо и в главата си мислено изкрещях да се маха.

— Мога ли да ви отнема партньорката? — Тове се появи до мен. Канцлерът изглеждаше видимо разочарован, но преди да успее да каже нещо, Тове сложи ръка върху рамото му и хващайки моята ръка, ме изтръгна от него.

— Благодаря — прошепнах, докато се отдалечихме, валсирайки, от един много объркан на вид канцлер.

— Чух те да викаш за помощ — усмихна ми се Тове. — Изглежда, че използваш твоето внушение в по-голяма степен, отколкото си мислиш.

В ума си аз се бях молила за изход, но не бях произнесла нито дума.

— Ти си ме чул? — ахнах, пребледнявайки. — Колко хора още са ме чули?

— Вероятно само аз. Не се тревожи. Едва ли някой още има необходимите сетива за това — каза Тове. — Канцлерът можеше да го долови, ако не беше прекалено зает да зяпа в гърдите ти или ако ти беше малко по-опитна. Постепенно ще се научиш да го правиш.

— Не ме интересува дали ще се науча. Просто исках да се отърва от него — промърморих аз. — Съжалявам, ако съм мокра. Вероятно цялата съм лепкава от потта му.

— Не, добре си — увери ме Тове.

Ние танцувахме на подобаващо разстояние един от друг и роклята ми не се докосваше до него, за да може да каже дали е мокра или не, но със сигурност имаше нещо успокояващо в това да бъда с него. Не беше нужно да казвам нещо или да се притеснявам, че ме опипват или гледат многозначително. Тове почти не ме поглеждаше и не отрони нито дума.

Елора най-накрая сложи край на празненството. Церемонията по кръщението щеше да започне след двайсет минути и тя обърна внимание, че ще се нуждая от малка почивка след дългите танци. Дансингът се изпразни и всички се настаниха на масите отстрани или се въртяха около бюфета.

Знаех, че трябва да поседна, докато все още имах възможност, но отчаяно се нуждаех от глътка въздух насаме, затова отидох в един ъгъл зад няколко допълнителни стола и се облегнах на стената.

— От кого се криеш? — пошегува се Рис, зървайки ме там. Облечен в бляскав смокинг, той изглеждаше много елегантен, докато вървеше към мен усмихнат.

— От всички — усмихнах му се аз в отговор. — Изглеждаш много добре.

— Странно, тъкмо се канех да ти кажа същото. — Докато стоеше до мен, Рис пъхна ръце в джобовете си и ми се усмихна още по-широко. — Въпреки че думата „добре“ е доста слаба в твоя случай. Изглеждаш направо… ослепителна. Като че ли нищо тук не може дори да се сравни с теб.

— Това е заради роклята. — Сведох очи, надявайки се страните ми да не пламнат от смущение. — Този Фредерик е изумителен.

— Роклята е хубава, но повярвай ми, ти си тази, която й придава блясък.

Усещах сините му очи да се взират в мен. Сетне той протегна внимателно ръка и прибра един немирен кичур от косата ми на мястото му. Задържа ръката си малко по-дълго, гледайки ме изпитателно, после я отдръпна.

— Е, забавляваш ли се? — попита Рис.

— Много — подсмихнах се аз. — А ти?

— Не можах да танцувам с принцесата и затова съм малко разстроен — каза той с тъжна усмивка.

— А защо не го направи? — С радост бих танцувала с него. Щеше да бъде истинско щастие след всичко, което бях преживяла тази вечер.

— Аз съм манкс — каза той, посочвайки се с палци. — Имам късмет, че изобщо бях допуснат тук.

— О! — Погледнах надолу към пода, замисляйки се над онова, което току-що беше казал. — Не искам да прозвучи грубо, защото се радвам да си тук, но… защо все пак си тук? Защо не ти забраниха да присъстваш или нещо подобно?

— Не знаеш ли? — попита Рис със самомнителна усмивка. — Аз съм най-високопоставеният манкс в страната.

— И защо по-точно? — Не знаех дали ме занася и затова наклоних леко глава, наблюдавайки го внимателно. Миг по-късно лицето му стана сериозно.

— Защото съм твой — отвърна той тихо.

Той беше поканен, защото беше моят мансклиг , моята противоположност, но отговорът му съдържаше и нещо друго. Нещо в очите му ме накара този път наистина да се изчервя и аз се усмихнах тъжно.