Аманда Хокинг - Подменена

Той се поколеба за момент и тръсна глава. След това отвори вратата и излезе.

Можех да го последвам, но нямах никакви други аргументи. Целувката му ме беше оставила замаяна и обезоръжена, но в същото време се питах смутена дали това не е бил планът му още от самото начало. Той е знаел, че след като ме целуне, ще бъда твърде слаба, за да го преследвам, и твърде объркана, за да споря с него.

След като си тръгна, аз просто седнах на леглото, което все още пазеше уханието му, и се разхълцах.

Не бях сигурна дали изобщо бях спала, когато на другата сутрин Уила влетя в стаята ми, за да ме събуди за бала. Очите ми бяха зачервени и подпухнали, но тя остави това без коментар. Просто започна да ме приготвя и да говори развълнувано колко хубаво ще бъде всичко. Не й повярвах, но тя не забеляза това.

Почти непрекъснато се налагаше Уила да ме подсеща и подканя да направя това или онова. Наложи се дори да ми напомни да изплакна шампоана от косата си и в този момент бях благодарна, че деликатността не беше силната й страна.

За съжаление беше невъзможно да съчетаеш едно току-що разбито сърце с въодушевлението около предстоящ бал. Уила се опитваше да ме ободри или поне да ангажира вниманието ми с нещо, но всичко беше напразно. Единственият начин да функционирам беше пълното вцепенение.

Дори не разбирах как се беше случило всичко това. Когато за първи път срещнах Фин, той просто ме плашеше, а след това ме изваждаше от търпение. На няколко пъти го бях отблъснала, казвайки, че не се нуждая от него и не искам все да се върти около мен.

Как се беше стигнало дотук? През целия си глупав живот бях живяла без него, а сега не можех без него дори и час.

Седях на един стол, загърната в халата си, докато Уила правеше нещо с косата ми. Тя ми беше предложила да седна пред огледалото, за да гледам как вървят нещата, но аз бях отказала. Държейки флакон със спрей в ръката си, по едно време тя се спря и просто ме погледна.

— Уенди — въздъхна Уила. — Знам, че Фин си е отишъл и виждам, че приемаш това много тежко. Но той е щъркел, а ти си принцеса .

— Ти не знаеш нищо — смотолевих аз.

Мислех си, че трябва да кажа нещо в негова защита, но честно казано, му бях твърде ядосана задето си беше тръгнал без мен. Аз никога не бих го изоставила след онази целувка. Беше истинско мъчение да стоя там, затова просто наведох очи и се опитах да приключа темата.

— Добре. Не знам. — Уила завъртя очи нагоре и продължи да пръска косата ми със спрея. — Но въпреки това си принцеса и това е твоята нощ. — Не казах нищо, докато тя теглеше и разнищваше кичурите ми. — Все още си млада и не знаеш колко много риба има в морето, особено в твоето море. Най-привлекателните мъже от елита ще се въртят около теб и ти дори няма да си спомняш този глупав щъркел, който те доведе тук.

— Не си падам по риболова — промърморих сухо, но тя не ми обърна внимание.

— Знаеш ли кой е наистина добра партия? Тове Кронер. — Уила измърка от удоволствие. — Толкова бих искала баща ми да ме сгоди за него. — Тя въздъхна с копнеж и дръпна рязко един кичур от косата ми. — Той наистина е секси и е много богат — продължи Уила, сякаш я бях помолила да продължи да ми разказва. — Той е нещо като най-високопоставеният маркиз на света, което е необичайно. Обикновено марксините са тези, които имат способности. Мъжете могат да правят разни неща, макар те да бледнеят пред дарбите на жените, но Тове има по-големи способности от всеки друг. Не бих се изненадала, ако може да чете мисли.

— Мислех, че никой не може да прави това — казах аз изненадана, че изобщо я слушам.

— Не. Това е по силите на много малко трилове . Толкова малко, че в наши дни звучи като легенда. — Уила внимателно разчесваше косата ми, за да я накара да бухне. — Но за Тове също се разказват легенди, което не ме изненадва. И ако изиграеш картите си правилно, самата ти ще се превърнеш в легенда. — Тя ме завъртя рязко, така че да бъда с лице към нея и се усмихна доволно, когато видя постигнатото. — А сега остава да ти облечем роклята.

По някакъв начин, докато се беше суетила около мене, Уила беше успяла да приготви и себе си. Тя носеше светлосиня рокля до земята, която се полюшваше изящно около нея, и изглеждаше толкова красива, че нямах никакви шансове да я достигна.

След като най-накрая ми облече роклята, Уила насила ме накара да застана пред огледалото, настоявайки, че изглеждам твърде изумително, за да не се видя.

— О, боже! — Да кажеш това на собственото си отражение в огледалото, е твърде нарцистично, но думите сами се изплъзнаха от устата ми. Никога не бях изглеждала по-добре в живота си и се съмнявах, че някога щях да изглеждам пак толкова добре.