Аманда Хокинг - Разкъсана

— Принцесо, наистина съжалявам — тя цъкна с език. — Не исках да кажа това. Бях под толкова голямо напрежение.

— Това се отнася за всички ни — напомних й аз.

Аурора приключи със събирането на нещата си и промърмори още няколко извинения. След това излезе припряно от балната зала с обяснението, че се налага да се прибере у дома и мисля, че никога не бях я виждала да си тръгва толкова бързо. Не знаех дали бях постъпила правилно, като й се опълчих, но точно сега не ме беше грижа.

После осъзнах, че това беше един от редките моменти, когато бях съвършено сама. Наоколо нямаше никакви стражи и телохранители. Нямаше ги Дънкан, Тове или Аурора. И наистина можех да се възползвам от този случай да изляза малко на чист въздух.

Побързах, преди да се натъкна на някого. Знаех, че ако се забавя, все ще се намери някой, който да иска нещо от мен. Примерно да си поговорим, но аз не исках да приказвам с никого. Исках само да подишам чист въздух.

Втурнах се по главния коридор на Северното крило и излязох бързо през странична врата, озовавайки се на тясна, чакълеста пътека, опасана с висок жив плет. Тя завиваше покрай двореца и лъкатушеше към скалите, водейки до красива градина.

Всичко беше покрито със сняг, който проблясваше като диаманти под лунната светлина. Зимното време трябваше да е смразило всички растения, но вместо това цветята цъфтяха в синьо, розово и лилаво, а скрежът по венчелистчетата им само ги правеше да изглеждат още по-красиви.

Клоните на бръшляна и глицинията, които пълзяха по стената, бяха зелени и трептящи от живот. Дори водопадът в цъфтящата овощна градина не беше замръзнал, както можеше да се очаква в това време на годината.

Тънкият пласт сняг хрущеше под босите ми крака, но не ме беше грижа. Затичах се покрай надвисналата над мен скала и на няколко пъти се подхлъзнах, но така и не паднах. До езерото имаше две извити градински пейки и аз седнах на по-близката от тях.

Градината беше като вълшебна и аз искрено й се любувах. Облегнах се назад, вдишвайки студения въздух. Дъхът ми излизаше като мъгла и луната блещукаше през ледените кристали във въздуха. Бях стояла затворена в къщата толкова дълго време.

Звук на счупено клонче зад мен ме извади от мислите ми и се завъртях. Не видях никого, но зърнах няколко сенки да се движат покрай живия плет до тухлената стена.

— Кой е там? — попитах аз.

Предположих, че е Дънкан или някой друг следотърсач, изпратен да ме доведе. Когато никой не отговори, започнах да се безпокоя, че съм взела необмислено решение, излизайки навън сама. Можех да се защитавам, но по-добре беше да не се стига дотам.

— Знам, че има някой. — Станах от пейката. Заобиколих я и тръгнах между дърветата.

Забелязах фигура на мъж до стената. Беше твърде далече, за да видя лицето му, но лунната светлина трептеше върху светлата му коса.

— Кой е там? — повторих аз. Изпънах гръб, опитвайки се да изглеждам колкото може по-внушителна, което навярно беше трудно за една принцеса по рокля сама в градината през нощта.

— Принцесо? — Непознатият звучеше изненадан, пристъпвайки към мен. Когато заобиколи едно дърво и тръгна към мен, най-накрая можах да го видя по-добре.

— Локи? — възкликнах аз. — Какво правиш тук?

— Дойдох за теб. — Той изглеждаше точно толкова изненадан, колкото бях и аз. — А ти какво правиш тук?

— Имах нужда от малко чист въздух. Но не разбирам. Откъде знаеше, че ще бъда тук?

— Не знаех. И идвам оттам. — Той посочи стената зад себе си. — Покатерих се по стената. Това е слабо място в сигурността ви.

— Защо си тук? — попитах аз.

— Не се преструвай, че не се радваш да ме видиш. — Самонадеяната усмивка отново грейна на лицето му. — Сигурен съм, че си била нещастна, след като си тръгнах.

— Не ми е останало и време за това — отвърнах аз през смях. — Бях заета с подготовката на годежа си.

— Да, чух тази ужасна новина. — Той сбърчи нос в израз на отвращение. — Затова и идвам да те спася.

— Да ме спасиш — отекнах аз.

— Да, като рицар в блестяща броня. — Локи разпери широко ръце и направи нисък поклон. — Аз ще те метна през рамо и ще се покатеря обратно по стената, като ти ще играеш ролята на Рапунцел.

— Рапунцел използва косата си, за да слезе от кулата — обърнах му внимание аз.

— Извинявай. Ние витрийците не вярваме на детски стихчета и приказки.

— Нито пък аз. И освен това не е нужно да бъда спасявана. Аз съм там, където трябва да съм.

— О, хайде стига. — Локи поклати глава. — Принцесо, не е възможно да вярваш в това. Ти не би трябвало да бъдеш държана под ключ в ужасен замък, сгодена за досаден глупак и принуждавана да се измъкваш тайно през нощта, за да подишаш чист въздух.