Аманда Хокинг - Разкъсана

— Това наистина е потискащо. — Дънкан отпусна рамене и се замисли. — Мислех, че животът ти е такъв, защото си нова тук и си принцеса, но сега разбирам, че той винаги ще бъде такъв, нали. Ти винаги ще носиш отговорност пред хората.

— Така изглежда — съгласих се аз. — Животът не е приказка, Дънкан.

— И нали знаеш какво казват хората? — припя Уила. — Колкото повече власт, толкова повече проблеми.

— Това беше удар под кръста, Уила, но благодаря. — Станах от креслото. — Има да уча много тази вечер. А утре ще се опитам да се поупражнявам малко преди срещата си с Аурора. Ще можеш ли да й отвлечеш вниманието за известно време, докато дойда?

— Щом се налага — изпъшка Уила.

— Не се преуморявай — каза Мат, докато излизах от стаята. — Оставяй си време и за приятни неща. Ти си още млада.

— Боя се, че младежките ми дни са приключили — казах аз откровено.

Уила се измъкна рано от подготовката на сватбата. Каза, че трябвало да вечеря с баща си, но подозирах, че не можеше повече да търпи Аурора.

Бяхме в балната зала. Прозорците на тавана най-накрая бяха поправени, но сега бяха затрупани със сняг, което правеше помещението тъмно като пещера. Аурора ме увери, че снегът ще бъде почистен, като че ли това изобщо ме интересуваше.

Тя обикаляше из залата, чертаейки план за разположението на масите и декорациите. Аз й помагах всеки път, когато ми позволеше, което не беше особено често. Бедният й помощник тичаше като луд насам-натам, за да свърши всичко, което Аурора му наредеше.

Когато най-накрая късно вечерта тя позволи на помощника си да си тръгне, аз седях на рояла и свирех началото на „Für Elise“ отново и отново, защото това беше единственото нещо, което знаех.

— Трябва да започнеш да взимаш уроци по пиано — рече Аурора. Тя носеше дебела черна папка с всякакви неща, свързани със сватбата, и сега я хвърли на рояла, при което той силно изкънтя. — Не мога да повярвам, че вече не си го направила. В какво приемно семейство си живяла?

— Знаеш в какво приемно семейство съм живяла. — Продължих да свиря същите тактове по-високо, защото това видимо я изнервяше. — Познаваш брат ми.

— Що се отнася до това… — Тя извади няколко фиби от косата си, при което къдрите й паднаха свободно надолу. — Трябва да спреш да го наричаш свой брат. Това е проява на лош вкус.

— Знам това — отвърнах аз. — Но това е навик, с който ми е трудно да се разделя.

— Ти имаш много навици, с които трябва да се разделиш. — Тя прокара пръсти през косата си. — Ако не беше принцеса, бих ти помогнала да се пребориш с тях.

— Е, благодаря ти за времето и загрижеността — промърморих аз.

— Знам, че можеш да бъдеш иронична, но нямам нищо против. — Тя отвори папката си и я прелисти. — Нямаме време Фредерик фон Елсин да ти ушие нова рокля за годежа и затова утре по обяд той ще донесе най-красивите си модели, за да си избереш един от тях.

— Звучи забавно — казах аз искрено. Фредерик бе ушил роклята за кръщелната ми церемония и срещата с него ми донесе радост.

— Принцесо! — повиши глас Аурора. — Ще спреш ли да свириш тази песен?

— Разбира се. — Аз затворих капака на рояла. — Достатъчно е само да ме помолиш.

— Благодаря. — На устните на Аурора се изписа тънка усмивка. — Трябва да поработиш върху обноските си, принцесо.

— Обноските ми са си наред, когато е нужно — въздъхнах аз. — Но точно сега съм уморена, защото всичко това продължава цял ден. Не можем ли да продължим утре?

— Имаш такъв късмет, че ти позволявам да се омъжиш за сина ми. — Тя тръсна глава и затвори рязко папката си. — Ти си груба, неблагодарна и зле възпитана. Майка ти на няколко пъти едва не ни доведе до гибел и синът ми трябваше да бъде следващият наследник на трона, а не ти. Ако той нямаше тази неоправдана слабост към теб, при всяко положение щеше да те свали и да заеме законното си място.

— О! — Аз я гледах с широко отворени очи и наистина не знаех какво да й отговоря.

— Истински позор е, че се жени за теб! — Аурора цъкна с език. — Ако някой разбереше как онзи следотърсач Фин те опетни, той би станал за смях на цялото кралство. — Тя докосна слепоочието си и поклати глава. — Имаш толкова голям късмет.

— Абсолютно си права. — Аз се изправих, стисвайки юмруци до тялото си. — Имам късмет, че синът ти по нищо не прилича на теб. Аз ще бъда кралица, а не ти. Знай мястото си, марксина !

Тя вдигна изненадано глава и премигна с тъмните си очи, сякаш не можеше да повярва на онова, което бе чула. Лицето й пребледня. Цялата суматоха около подготовката около сватбата бе разстроила нервите й и за момент тя действително бе забравила ролята си в този сложен дворцов спектакъл.