Аманда Хокинг - Разкъсана

— Оценявам загрижеността ти, но съм щастлива. — Но дори изричайки това, не бях сигурна дали е вярно или не.

— Аз мога да ти обещая живот, пълен с приключения. — Локи се хвана за един клон, залюля се и се приземи на пейката с изумително изящество. — Ще те заведа на екзотични места. Ще ти покажа света. Ще се държа с тебе така, както заслужава една истинска принцеса.

— Всичко това звучи много добре. — Усмихнах му се. Бях поласкана от поканата му, макар да се съмнявах в искреността й. — Но… защо?

— Защо? — засмя се Локи. — А защо не?

— Непрекъснато ме гложди чувството, че просто се опитваш да ме отклониш от задълженията ми като принцеса на Трил, за да подкрепя твоята кауза — казах аз откровено.

— Смяташ, че кралят ми е възложил тази задача — ухили се отново Локи и скочи от пейката, озовавайки се непосредствено пред мен. — Кралят ме ненавижда. Презира ме. Всеки ден ме заплашва да ме обезглави. На кралицата се налага да върви против волята му, за да ме спаси. Той се надяваше вие да ме екзекутирате.

— Сега вече наистина ме убеди да се върна във Витра — подсмихнах се аз.

— Кой изобщо говори за връщане? Аз ти предлагам да избягаш от всичко това, от Трил и от Витра, от глупавите кралски дворове и глупавите им правила. — Той направи широк жест с ръка около нас.

— Не мога. — Поклатих глава, откривайки с изненада колко изкусително звучеше това. Да избягам от двореца и от всички неприятни неща, с които той беше свързан. — Не мога да предам кралството си. Аз имам задължения тук. Към моя народ.

— Ти имаш дълг към себе си — да бъдеш щастлива! — настоя Локи.

— Не, не е така — отвърнах аз. — Твърде много неща ме свързват с това място. И нека не забравяме, че имам годеник.

— Не се омъжвай за него — каза той присмехулно, сякаш самата идея за това му се струваше нелепа. — Омъжи се за мен вместо това.

— Да се омъжа за теб? — усмихнах се аз. — Ти ми каза, че трябва да се омъжа само по любов.

— Така е. — И в този рядък миг на съвършена искреност Локи изглеждаше почти зашеметяващо красив. Той пристъпи още крачка към мен и сега бяхме толкова близко, че почти се докосвахме. — Принцесо, омъжи се за мен.

— Това е… — Поклатих глава, смаяна от предложението му. — Това звучи почти абсурдно, Локи. Аз почти не те познавам и ти си… ти си мой враг.

— Не ме е грижа откъде идвам или ти коя си — каза той чистосърдечно. — Аз мога да те направя щастлива и ти ме правиш щастлив. Ние можем да бъдем щастливи до края на дните си.

Очите му бяха приковани върху моите и дори под слабата светлина те блестяха като златни. Почувствах през мен да преминава нещо като бавна вълна и заедно с това ме обзе странно спокойствие. И точно когато осъзнах, че Локи се опитваше да изключи съзнанието ми, усещането изчезна.

— Какво стана? — попитах аз, когато мъглата се вдигна от ума ми. Локи стоеше само на сантиметри от мен и аз знаех, че трябва да се отдръпна, но не го направих.

— Аз няма да ти причиня това — каза той тихо. — Но онова, което ти казах преди, е вярно. Искам да знам, че когато си с мен, причината е, че искаш да бъдеш с мен, а не защото трябва.

— Локи… — понечих да възразя.

Той сложи длани върху лицето ми и аз усетих топлината им върху кожата си. Изненадах се, че не са премръзнали, докато се беше катерил по стената. Той се наведе към мен, но се спря, преди устните му да докоснат моите. Задържа погледа си върху мен, сякаш търсеше да открие някаква съпротива, но такава нямаше.

Устата му покри моята и почувствах да ме залива топлина. Вкусът му беше сладък и хладен, а кожата му ухаеше на свеж дъжд. Коленете ми омекнаха и сърцето се разтуптя силно. Пръстите му се заплетоха в косите ми, притискайки ме към него.

Обгърнах ръце около него, усещайки силното му тяло. Мускулите му бяха като топъл мрамор и знаех, че можеше да ме скърши в ръцете си, ако поискаше. Но начинът, по който ме докосваше, беше едновременно страстен и нежен.

Исках да му се отдам, да отстъпя пред предложението му, но някъде дълбоко в себе си чувах гласа на разума. Коремът ми премаля и след това почувствах силен спазъм.

— Не, Локи. — Отдръпнах устата си от неговата, поемайки си въздух. Сложих ръцете си върху гърдите му и отстъпих крачка назад. — Не мога. Съжалявам.

— Принцесо! — Локи ме гледаше как отстъпвам назад. Изразът на лицето му беше отчаян и уязвим и това накара сърцето ми да се свие от болка.

— Съжалявам. Но не мога.

Обърнах се и се затичах към двореца, страхувайки се, че мога да променя решението си, ако се забавя още малко.