Кати Хопкинс - Рецепта за успех

— Хайде, тръгвай, слънце! — каза мама, като спряхме отзад пред вратата на кухнята. — Върви да намериш Джорджи. Ще се видим след малко.

Изскочих навън, колкото се може по-бързо, и заобиколих тичешком хотела. Отпред беше фрашкано с журналисти. Спираха лимузини, от тях слизаха знаменитости, а папараците щракаха с фотоапаратите си, подвиквайки им да погледнат към тях, докато ги снимат. Добре че вечерта е топла — помислих си, — та всички да могат спокойно да покажат прекрасните си тоалети, без да им се налага да ги скриват с връхни дрехи.

— Хей, Тори — чух познат глас вдясно от мен.

Беше Джорджи. Изглеждаше разкошно в нежносинята си къса рокля, с вдигната коса и сребрист брокат по нея.

Докоснахме бузи набързо, мляс, мляс, целувка във въздуха вляво, целувка във въздуха вдясно (така, както правят богатите дами, когато се срещнат в града).

— Изглеждаш невероятно — възкликнах, като отстъпих назад.

— Благодаря! Ти също. Леле, толкова ми харесва роклята ти. Нова ли е?

Кимнах утвърдително.

— Аха. Благодаря! На Сузи Цанг е. Мама ми я взе при последното си ходене до Лондон.

— Сузи Цанг? Майчице мила! Обожавам нещата й. Сигурно струва цяло състояние.

— Ще ти падне шапката, ако чуеш — отвърнах и я погледнах възможно най-спокойно.

Разговорът около тоалетите ни бе прекъснат от спирането на следващата лимузина, при което фотографите направо полудяха.

— Леле — рече Джорджи, — гледай! Това е Марша Джонсън от телевизията!

Който е казал, че парите не могат да ти купят щастие, очевидно никога не е присъствал на събитие като това — помислих си, докато стояхме и наблюдавахме как известни личности пристигаха едни след други, усмихваха се пред обективите и влизаха. Не можех да повярвам, че наистина щях да съм вътре заедно с тях. Но, да. Показахме билетите си на охранителя на стълбите и той ни махна да влизаме с откъснатата част от тях.

Ама че гот! — рекох си, като пристъпихме в огромното фоайе. Имаше толкова неща за разглеждане. Аранжировки с цветя, огромни колкото автобус. Истински мраморни колони, а не имитации от пластмаса, като онези, които можеш да си купиш в магазините „Направи си сам“. Лъскави полилеи, разпръскващи светлината на стотици светещи крушки. Страшно много хора, облечени в най-прекрасните си тоалети, жуженето от разговорите им, смехът, отварянето на бутилки шампанско, звънът на кристалните чаши. Джорджи и аз се забавлявахме с оглеждането и обсъждането на тези, които се бяха облекли безвкусно, и се захласвахме по онези, които бяха улучили в десетката. В централния салон звучеше диско музика, премигваха светлини от прожектори и няколко души вече бяха излезли на дансинга. В друга, по-малка зала, видяхме маси, отрупани с храна, а в дъното й имаше малка сцена, където забелязах мама да оставя тортите.

— Ще отидем ли да си вземем по нещо? — попита Джорджи, като погледна натам. — Умирам от глад.

Бързо я дръпнах настрана. Не исках да разбере, че мама беше тук по работа, а не като гост.

— Аз ще отида да взема нещо за пийване и хапване — отвърнах — и ще го донеса в салона за танци, а ти тръгвай натам и се огледай за готини момчета.

— Страхотен план — възкликна Джорджи и се отправи бързо към дискотеката.

Като тръгнах към масата с напитките, мама ме забеляза и аз й помахах, но не отидох при нея. И без това изглеждаше заета. Докато вземах напитките, забелязах Соня Маркс и Хло Филипс от девети клас от другата страна на масата. Соня посочи към мен, а после сложи ръка на ухото на приятелката си и й прошепна нещо. Хло се извърна и се зазяпа в мен, след което и двете прихнаха да се смеят. Каквото и да си казаха, не беше приятно. Беше повече от ясно. Сигурно знаеха, че мама е част от персонала и че мястото ми не е тук — помислих си аз и набързо им обърнах гръб.

Връщайки се към дискотеката, ми направи впечатление, че всички се обръщаха, за да видят някого, който току-що бе пристигнал. Аз също се извърнах, очаквайки да срещна поредната известна личност. За момент бях заслепена от мигащите светлини, но когато очите ми привикнаха, забелязах, че беше пристигнала някаква двойка. Мили боже, та те са божествени! — възкликнах наум, вторачвайки се в тях подобно на всички останали, които направо щяха да ги изядат с поглед. — Гореща клюка за жълтата преса. Дамата ми се видя позната. Като се вгледах по-добре, осъзнах, че това беше красивата жена, която ми бе подала листовката тази сутрин в Осбъри. Мъжът, когото държеше под ръка, приличаше на холивудска звезда. А самата тя — на богиня. Беше облечена в дълга рокля в стил гръцка туника с цвят на слонова кост. Косата й беше вдигната и носеше сребърни обеци с формата на звезди. Той също изглеждаше като бог. Висок, добре сложен, със загар, с гъста, дълга до раменете, чуплива черна коса и със същите супер бели зъби като на жената. Определено предизвикаха огромен интерес. Всички, както мъже, така и жени, ги бяха зяпнали. Дамата се огледа наоколо и помаха на някого в моята посока.