Кати Хопкинс - Рецепта за успех

— Ъъъ, моля?! Та тя в момента е облечена с рокля на Сузи Цанг — каза Джорджи. — Къде ще намериш такава в магазин за втора употреба?

Идеше ми направо да умра. Не можех да повярвам, че това се случваше.

Хло прихна да се смее.

— Не можеш, освен ако не отидеш до Осбъри. Тази рокля беше на Соня. Тя я остави днес в един такъв магазин. Нали, Соня?

Соня кимна утвърдително.

— Човек може да си купи дрехи и от други места, не само от втора употреба — рече Джорджи. — Кажи й, Тори! Кажи й, че майка ти е донесла тази рокля от Лондон!

— Аз… аз… — Нямах какво да кажа, почувствах се разкрита и ми се доплака. — Аз…

— Нали каза, че роклята е на Сузи Цанг? — попита Соня.

Нищо не отговорих.

— Точно така — намеси се Джорджи. — Е, и? Какво се опитваш да кажеш, Соня?

— Ами, Сузи Цанг ми е леля и ми уши тази рокля специално за петнайсетия ми рожден ден. Така че няма как приятелката ти да си я е взела от Лондон, защото тя направи само една-единствена бройка. И то за мен. Чат ли си?

— Е, леля ти може толкова да си я е харесала, че да е направила още две-три — рече Джорджи. — Хайде, кажи й, Тори!

Но аз не можех и дума да обеля. Стоях като парализирана от главата до петите. Сякаш някой ме бе омагьосал.

Соня се присегна и обърна крайчеца на роклята ми отзад при шията.

— Ето — каза тя, — погледни етикета. Ръчно зашит е и на него пише: „За Соня“.

— Тогава защо си се разделила с нея? — настоя Джорджи, която изглеждаше така, сякаш й се искаше да фрасне Соня.

Соня се направи, че се прозява.

— Ами нали се сещаш, сложих я няколко пъти и вече ми омръзна. Не обичам да обличам неща, с които вече са ме виждали. Толкова е тъпо да носиш постоянно едни и същи дрехи, не смяташ ли? А и леля Сузи ми е нашила толкова много работи през годините. Оставям на мама да ги дава за благотворителност.

— Така че някоя нещастна беднячка да може да ги облече. Но бас ловя, че не си и очаквала да видиш една от тези дрехи на място като това, нали, Соня? — добави Хло.

Вече имах чувството, че лицето ми бе станало червено като божур. Струваше ми се, че всички наоколо бяха чули това, което момичетата наговориха, и ме зяпаха. Идеше ми да потъна вдън земя.

Соня започна да си тананика с подигравателен тон:

— Кръпка, кръпка, кръпка…

Хло се присъедини към нея.

— Кръпка, кръпка, кръпка…

Бях така засрамена. Всички се бяха вторачили. Неочаквано великолепната ми вечер, сбъднатата ми мечта, се превърна в най-отвратителния кошмар. Все едно бях изправена гола на сцена и всички бяха отправили погледи към мен в очакване какво ще направя. Не смеех да погледна Джорджи в очите. Бях я излъгала и си знаех, че ме ненавиждаше.

Обърнах се и побягнах.

Втурнах се право към най-близката дамска тоалетна. Влязох в една от кабинките и заключих вратата. Чувствах се така унижена. Със сигурност всички около нас бяха чули. „Кръпка“. Това бях аз. Кралицата на евтинията. Тъпа беднячка, която се правеше, че мястото й е тук, когато всички ясно виждаха, че е облякла нечии боклуци. Жалка картинка! Бях толкова разстроена, че не можех дори да заплача. Едва си поемах дъх. Имах чувството, че някой е усукал въже около гърдите ми и го затягаше. И тогава се ядосах. Момиче на зодиака. Скапано Момиче на зодиака. Онзи смахнат идиот от интернет клуба беше виновен за тази каша с неговото: „Върни се там, където беше, и ще намериш това, което търсиш“. Глупости. Ако не бяха онази листовка, астрологическият сайт, съобщението, че и роклята, нямаше да заприличам на най-голямата загубенячка на света и да се крия в тоалетната, докато всички отвън обсъждаха какво отвратително нищожество съм.

Ритнах вратата на кабинката.

— Ау! — изплаках, тъй като си ударих пръстчето на крака в твърдото дърво. Заподскачах из тясното пространство. Така силно ме заболя, сякаш го бях счупила.

Трябва да се измъкна оттук без никой да ме забележи — помислих си. — Само че как? И къде бих могла да отида? Искаше ми се да побягна нанякъде, където да се скрия. Но не и вкъщи. Там нямаше как да остана насаме със себе си. И всеки щеше да иска да узнае как е минала вечерта. Не можех дори в стаята си да се скрия, защото беше на мен и сестра ми Андреа и нямаше как да не я пусна вътре. „Тъпа история — изругах наум. — Страшно тъпа история. Остава ми само едно. Налага се да избягам. Да хвана пътя и да зачезна нанякъде, където никой не ме познава. В Лондон или в някой друг голям град. Но ще огладнея. А няма да имам пари, нито пък къде да спя, освен на някоя пейка в парка, завита със стар вестник. Няма да имам и приятели. Мама нямаше да я има, нито пък леля Пат и леля Фийби. А също и Мармит и Мийтлоуф, с които да се гушкам. Дори Дан, Уил и Андреа ще ми липсват. Ще си умра, а някой ще намери изпосталялото ми тяло под някой мост, ще ме върнат у дома и ще ме погребат. А на погребението ми ще дойдат всички, които ме познават, и ще се скъсат от рев. Дори онези гаднярки Хло и Соня ще се появят и като видят какво е станало, ще се усетят, че те са виновни за всичко това, и ще се почувстват гадно, като заспускат ковчега ми в гроба…“