Кати Хопкинс - Двойна беля

Вторият ми подарък от Неса бе малко шишенце с етерично масло. Махнах капачката и го подуших.

— Лавандула — познах. — Знам, защото растеше в градината на предишната ни къща.

Пи Джей кимна.

— И е най-добро масло за приспиване. Поръси малко върху възглавница. Така правели във Франция едно време. Всъщност даже зашивали торбички с лавандула във възглавници за добър сън.

— Супер! — възкликна Лилит. — И аз може да опитам.

— Разопакова последен. Този от господин О.

Изпълних заръката и видях, че към него също има картичка. Разгърнах я и прочетох написаното: „Тъмнината е само липса на светлина. С обич, господин О. ХХХХ. Където има светлина, не може да съществува мрак“.

Отворих кутията. Вътре имаше малка нощна лампа. Включих я и от нея бликна мека розова светлина, която обля стаята.

— Не знам защо преди не си се сетила за нощна лампа — обади се Лилит.

— Защото бях прекалено уплашена, за да кажа какво искам, и прекалено много се срамувах, че ще ме помислиш за страхливка — отвърнах.

Лилит ме прегърна.

— Е, Ев, сега всичко ще е наред, нали?

Кимнах. Една малка нощна лампа щеше да е идеална за целта! Не бе прекалено ярка, за да ме държи будна, но осветяваше достатъчно, за да държи страховете ми настрана. Благодарение на розовата ми стая, на богинята на лова, която бдеше над мен, и на новата ми лампа, сенките на мрака бързо се оттегляха.

Розовата ми стая се оказа успешно попадение.

Малката ми нощна лампа бе успешно попадение. Техниките ми за заспиване бяха супер-мега-изключително успешни. Към края на четвъртата ми седмица като Момиче на зодиака се чувствах като нова. Спях си щастливо на собственото си легло, в собствената си стая, сама. Чувствах се по-силна, като намерила себе си, сякаш бях решила проблема и вече нямаше от какво да се страхувам. Пи Джей и екипът му бяха приключили с банята (в красиви пясъчни и морски цветове), със стаята на Адам (в синьо и тъмносиво — той много я хареса) и вече довършваха спалнята на мама и татко.

— Е, предполагам, че всичко свърши, Пи Джей? — обадих се аз, когато той се канеше да си тръгне вечерта на тридесет и първи октомври. — Дойде краят на зодиакалния ми месец, нали?

Пи Джей сви рамене.

— Не съвсем. Винаги зависи от Момиче на зодиака как ще използва свое време. Някои съпротивлява. Други пренебрегва. Мисля, че ти направила добри усилия. Чувства по-добре, я ?

— Я — потвърдих и протегнах ръце, за да покажа чисто новия маникюр на ноктите си. Предишния ден след училище ми ги бяха оформили в „Пентаграм“ и за първи път от години не изглеждаха изгризани и нащърбени.

Пи Джей се усмихна.

— Да, добре. Само едно последно нещо. Сатурн е в квадратура с твое слънце през последна седмица…

— Което означава какво? — попитах.

— Какво решиш ти. Сатурн е учител на зодиака…

— Доктор Кронос ли?

— Да. Планета, която научава на важни житейски уроци. Ако възприела уроци, тогава всичко фасулска работа. Но ако съпротивлява на уроци — оууу, тогава може стане много трудно.

— Няма проблеми — заявих. — Не съм се съпротивлявала на нищо. Чувствам се съвсем нов човек.

— Да, няма проблеми — рече Пи Джей, но ме погледна загрижено за кратък миг, през който новоизградената ми увереност като че ли леко се огъна.

Цяла седмица в училище всички говореха само за Хелоуин — в часовете по рисуване се правеха маски, по английски се пишеха истории за духове, по история се обсъждаше произходът на празника. Разбира се, Лилит се трудеше усърдно над стихотворение по темата, като прекарваше часове пред компютъра, без да позволява на никого да види творбата й, преди да я е завършила. Зачудих се дали не е време да издам и последната си трета тайна.

Когато настъпи вечерта на 31 октомври, Лилит слезе долу, облечена в костюма си за Хелоуин. Беше екип на скелет и представляваше бели кости и череп, изрисувани със светеща на тъмно боя върху стар черен чорапогащник, черна тениска и черен чорап с дупка за носа, който бе надянала върху главата си. На тъмно наистина бе много ефектен. Мери бе маскирана като вещица, с черна рокля и боядисано в зелено лице. Адам си беше сложил сива перука и раздърпани дрехи, а от кожата му висяха късчета лепкаво желе за игра.

— Ти като какъв си се маскирал? — попитах. — Приличаш на изпълзял от казан с овесена каша.

Той ме погледна възмутено.

— Аз съм зомби.

— Тогава няма голяма разлика — ухилих се нагло.