Кати Хопкинс - Двойна беля

— Не, не е така, наистина. — Гласът на Мери потрепери. Ако се преструваше, проявяваше майсторски талант. — Моля те, ела бързо! Ужасно ме е страх.

— Мери? Какво е станало? Защо да идвам, ако не е, за да ме уплашат?

— Чувам виковете й, но не знам къде е. Боже, Ева… трябва да тръгвам. Някой идва. Ела бързо, бързо !

Линията заглъхна. Опитах се да й звънна обратно, но веднага се включи гласова поща.

Погледнах към Нона, която все още спеше дълбоко. Зачудих се дали да я събудя, понеже имах усещането, че Мери не се будалка. Лилит беше в беда. Усещах го така, както можеха само близнаци. Винаги предчувствах, когато нещо с нея не беше наред — като онзи път, когато падна и си счупи китката, бяхме на седем години, или когато си удари главата при една автомобилна катастрофа. Какво бях научила от Пи Джей и зодиакалните хора? — запитах се. — Да помоля за помощ и че тъмнината е само липса на светлина.

Отидох да намеря най-големия фенер, с който разполагахме в къщата, после натъпках зодиакалния и нормалния си телефон в джоба си и се обадих на мобилния на мама от домашния апарат. След секунда го чух да звъни от кухненската маса, където го бе забравила. До него стоеше телефонът на татко. Типично за тях — изпъшках. Никога не носеха телефоните си със себе си.

Върнах се в хола, внимателно събудих Нона и й разказах за обаждането на Мери. Тя веднага скочи.

— Ще се обадя да докарат колата.

— Добре, но аз отивам да намеря Лилит — заявих.

— Не — възрази Нона. — Не, не бива. Ще отидем заедно. Да изчакаме колата.

Кимнах, но щом Нона се качи до тоалетната, докато я чаках пред стълбите, кълна се, че чух Лилит да ме вика. Гласът й бе едва доловим, като струйка дим в дъното на съзнанието ми, но ето че пак се появи и… сигурна съм се, че я чух да казва… О, не! Тя беше в криптата! Не. Неее! Не е възможно. Не би постъпила толкова глупаво, нали? — запитах се.

Не можех да чакам колата. Надрасках бележка на Нона: „Отивам на «Грийб Стрийт», гробището, вероятно в криптата, ще се видим възможно най-скоро“ — и я оставих на масата в антрето, където щеше да я види на слизане. Отворих вратата и се измъкнах навън в нощта. Беше тъмно и ветровито като пред буря. Вятърът фучеше между дърветата, карайки ги да се люлеят и огъват. Горе в небето пълната луна изглеждаше като грамадна бяла сянка, надвиснала над улиците и къщите. Лилит Палумбо, ще те убия заради това — заканих се наум, като пристегнах палтото си. — Освен ако вече не си мъртва! — обади се един глас от дълбините на съзнанието ми, който ме накара да изтръпна.

Навън по тротоарите все още се виждаха хора — скитащи групички, които се връщаха от обиколката си, или по-големи тийнейджъри, които се прибираха след празничните си купони. Или поне се надявах да са такива — някаква тайфа вещици с бели лица се изхилиха насреща ми. Група зомбита минаха покрай мен и ме погледнаха злобно. Насреща ми изскочи вампир, чиято пелерина се развяваше от вятъра. Поне той не успя да ме уплаши — беше висок едва метър и нещо и около шестгодишен!

— Изгаси фенера — провикна се някой от долния край на улицата. — Нощта на Хелоуин е.

— Е, и? — викнах аз по посока на гласа. — Кой е казал, че трябва да вървим на тъмно?

— Светлината е за живите, мракът е за мъъъртвитеее — обади се друг призрачен глас зад мен. Извърнах лъча на фенера и разпознах едно четиринайсетгодишно момче от нашата улица.

— Смотанячка — рече той. — Изгаси скапания фенер.

Не му обърнах внимание и се затичах по тротоарите, докато стигнах до улицата, където беше старата ни къща. Табелата „Продадена“ все още стоеше отпред и нито един прозорец не светеше, затова — с надеждата новите собственици да не се бяха нанесли още — минах по пряката пътека край къщата и през градината към пролуката в живия плет.

И ето че се озовах точно на мястото, където се бях заклела никога повече да не стъпвам. Гробището. Бях толкова ядосана на Лилит, докато тичах натам, че не ми бе останало време да изпитам страх, но щом попаднах на познатата територия, всичките ми стари чувства изплуваха на повърхността. Огледах се наоколо с фенера, осветявайки гробове и шубраци. Нещо се раздвижи зад мен, счупи се клонка, чуха се стъпки и иззад един храст се показа нечий силует. Сърцето ми подскочи и аз се завъртях с фенера.

— Аз съм — каза Мери.

— Уф! Замалко да получа инфаркт — възкликнах задъхано и я прегърнах. — Къде е Лилит? Намери ли я?

Мери посочи по посока на криптата.