Кати Хопкинс - Двойна беля

— Можеш ли да направиш нещо? Ако останат там до полунощ, ще се превърнат в прах.

Пи Джей се разсмя.

— Кой ти казал това?

— Всички наоколо знаят историята — намеси се Мери. — Случило се е на шест деца преди два века.

— Не, изобщо не вярно — отрече Пи Джей. — Деца прибрали вкъщи живи и здрави и легнали да спят в свои легла. Оставили свои костюми в криптата. Това било всичко.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Бил тук. Казал, че живее наблизо, в един апартамент в сутерен.

Поклатих глава.

— Това би означавало, че си на няколкостотин години. Луд си колкото Лилит. Но да оставим това засега. Можеш ли да ги измъкнеш?

Пи Джей бръкна в джоба си и извади огромна верига, на която висяха закачени около стотина ключа с най-различни форми и размери. Започна да опитва всеки един от тях в ключалката.

— Кой е там? — запита Лилит, щом чу тракането по вратата.

— Пи Джей — извиках. — Всичко ще е наред.

След малко Пи Джей намери ключ, който пасна, вратата се отвори и децата се втурнаха навън, последвани от Лилит, която изглеждаше уплашена и бледа. Все още носеше костюма си на скелет, но си бе свалила маската от главата. Трепереше от студ, както и останалите деца.

— Вътре беше… бррр… като в хладилник — обясни тя.

Едно от момичетата изпищя, щом ме видя, и посочи към мен, а после към Лилит.

— Тя е зла. Разделила се е на две и сега ще ни ИЗЯДЕ.

Досмеша ме и наистина щях да се разсмея, ако не бях видяла, че момиченцето действително си вярва. Клекнах до нея, за да изравним погледите си.

— Тя не е зла. Това е сестра ми, близначки сме. Нали знаеш какво значи близначки?

Момичето ни измери и двете с поглед и кимна.

— И в нашето училище има близнаци.

Прегърнах я, а тя ми увисна на врата, сякаш бяхме дългогодишни приятелки.

— Няма нищо — рекох. — Всичко е наред и няма от какво да се боиш.

Над раменете й видях Пи Джей, който ми се усмихна и кимна.

Мери прегърна всяко от другите деца и те се накачулиха около краката й, което беше странна гледка, като се има предвид, че все още бе облечена като вещица, а повечето от децата бяха с костюми на таласъми.

— Сега всички да се хване за ръце и да отива при портата — нареди Пи Джей.

Шест бледи личица вдигнаха очи към него.

— Хубав костюм — отбеляза едно момиченце.

— На Дракула ли е? — попита малко момче.

— Не, не Дракула. Защо винаги всички мисли така? Аз господар на подземен свят, Плутон — велик преобразител, син на Церера — отвърна той. — А ти кой си?

— Кевин Патерсън, син на Бети — отвърна момчето. — На колко години си?

— На четири милиарда, петстотин четиридесет и три години, три месеца, два дни, пет минути и двайсет и две секунди… приблизително — съобщи той.

— Върхът! — ахна детето.

— Защо? Ти на колко години? — попита го Пи Джей.

— На шест години, три месеца, ъъъ… три дена, ъъъ… и не съм сигурен — рече Кевин.

— Върхът — заяви Пи Джей и протегна ръка. Кевин я хвана, след което, тържествено и безмълвно, и останалите се хванахме за ръце и тръгнахме към портите на гробището, като Лилит осветяваше пътя ни с фенера.

— Добре ли си? — попитах я.

Тя поклати глава и очите й се насълзиха.

— Не съвсем. Честно да си призная, никога досега не съм била така уплашена. Вътре беше наистина ужасно, толкова студено и не се виждаше нищо. Беше страшно.

Свалих палтото си и настоях да го облече. Тя отначало поклати глава.

— Недей, ще ти бъде студено!

— Няма нищо, аз не съм стояла заключена в хладилник повече от час. Ти го облечи. На мен ми е добре.

Тя го сложи и ние се прегърнахме.

— Ще се оправиш — обещах и тя облегна глава на рамото ми.

Изведнъж стисна ръката ми.

— О, не, неее ! — изстена сестра ми и посочи към портите пред нас. Лицето й се бе изкривило от страх.

Погледнах да видя към какво сочи.

— Мили боже! — изпъшках. Гледката си беше наистина страшна. Не бяха зомбита, нито вампири, нито вещици, нито таласъми.

Беше много, много по-лошо.

Беше тълпа от разгневени родители. И те идваха право към нас.

— Коя е Лилит? — попита един разярен баща, след като огледа странно изглеждащата ни групичка при портите на гробището.

Госпожица Рийгън бе пристигнала, както и Нона с колата и шофьора.

Децата посочиха към двете ни с Лилит. Сестра ми се бе вцепенила, затова не се поколебах и за миг.

— Аз — казах и пристъпих напред.

Нона ни наблюдаваше и за миг си помислих, че ще ме издаде, но тя погледна към Лилит и явно разбра защо го правя.