Кати Хопкинс - Двойна беля

— Мисля, че… че е вътре.

— Божичко, не! Чух я. В криптата! Да не се е побъркала? Никой не влиза там. Какво е станало? Как се е озовала вътре?

— И не е сама — продължи Мери, като задърпа ръката ми и забързахме покрай надгробните плочи към криптата.

— Какво? С кого е?

— С група деца.

— Неее. О, не. Колко са?

— Пет.

— Пет? Значи с Лилит стават…

— Шест — довърши Мери вместо мен и разбрах, че и тя си мисли за същата история. Шест беше броят на децата, които бяха влезли там в нощта на изчезването си преди толкова много години. Шест бяха и гробовете край криптата. Шест деца, чиито останки никога не са били открити.

— Но… как стана така?

— Правихме обичайната обиколка по къщите, когато едно хлапе каза, че това е прекалено скучно и че иска да види нещо наистина страшно и…

— И Лилит е предложила да му покаже това място?

— Точно. Откъснахме се от учителите и училищната група и избягахме тук. В началото всичко беше забавно и смешно, докато същото това момче не попита за криптата и започна да обвинява Лилит, че е страхливка.

Представих си ясно картинката.

— И, разбира се, тя е трябвало да му покаже, че не е такава.

— Точно така — потвърди Мери. — Дори не предполагахме, че е отворена, но вратата беше открехната и Лилит ги поведе вътре. Не знам какво стана. Вратата се затвори след тях точно когато стигнах там. Заключени са вътре и не мога да ги измъкна. Опитах се, но… божичко, Ева, какво ще правим сега? Изпаднали са в истерия. Дори Лилит не е на себе си. Излязох на улицата да потърся помощ от някой възрастен. Всички хлапета, които спирах, мислеха като теб — че е номер. Нали се сещаш… това, че са заключени в криптата на Хелоуин.

Щом се приближихме, сред свистенето на вятъра чух друг звук — ридания на плачещи деца.

— Лилит, Лилит ! — извиках аз.

— Ева. ЕВА! — чух как се провикна Лилит.

След секунди бяхме до криптата и шестметровата метална врата се изпречи пред мен, кованото желязо проблесна на светлината на фенера. Забутах я с всички сили, но Мери имаше право — беше яко залостена.

— Лилит, Лилит, тук съм — обадих се.

Щом чуха гласа ми, децата вътре заридаха по-високо.

— Кой говоли? — изплака глас на малко дете. — Да не е плизлак?

— Това е сестра ми — съобщи Лилит. — Дошла е да ни спаси. Ева, измъкни ни навън. Не ми харесва тук.

С Мери отново се опитахме да бутаме вратата, но без резултат. Беше като бетонирана.

— Лилит, трябва да доведем гробищния служител — извиках.

— Но той ще ни убие — рече тя, а децата заплакаха още по-силно. — За бога, я МЛЪКНЕТЕ! Нямах предвид, че наистина ще ни убие, а че ще се разсърди. — Думите й обаче явно не ги утешиха, защото риданията им се усилиха.

Опитах се да се успокоя.

— Там тъмно ли е?

— Да — обади се едно от децата.

Насочих фенера към процепа под вратата.

— Виждам светлина — рече Лилит. — Фенер ли си донесла?

— Да, и… — Забелязах една дупка в долната част на вратата, където металът беше ръждясал. Беше достатъчно голяма да промуша фенера през нея. Поех си дълбоко въздух. Това означаваше, че двете с Мери щяхме да останем на тъмно, но знаех как се чувстват онези деца вътре и не исках да ги карам да се чувстват така по-дълго от необходимото.

— Тъмнината е само липса на светлина — извиках. — Няма от какво да се плашите. — Промуших фенера през дупката.

После извадих телефона си и се обадих на Нона.

— Къде си, непослушница такава? — попита тя.

— Съжалявам, Нона, трябваше да тръгна. Намирам се при криптата на гробището. Лилит заедно с група деца са се заключили вътре. Не можем да отворим вратата. Ще доведеш ли помощ? Обади се на госпожица Рийгън — това е учителката ни, която ръководеше групата. Тя ще знае на кого да се обади.

— Добре — каза Нона. — Ще се заема, но ти звънни на Пи Джей. Той е способен да влезе навсякъде.

Извадих зодиакалния си телефон и набрах номера на Пи Джей. Тъкмо натиснах копчето, когато той се появи от плът и кръв иззад един надгробен паметник на надвесен ангел, при което и двете с Мери подскочихме от ужас.

— Ти на мен обажда?

— Да. Ама как? Какв…?

Той посочи към другия край на гробището.

— Аз живее ей там. Често минава през гробище. За по-напряко. Видял те тук веднъж, преди преместили, я ?

— Я. — Значи него бях видяла последния път, когато бяхме тук — помислих си. — Не съм си въобразявала. — Пи Джей, Лилит се е заключила в криптата.

— Тъкмо идвал насам. Чул викове — каза той и прокара ръка по ръба на вратата. — Първо помислил за вой на вятър, но после разбрал, че това човешки гласове.