Роджър Зелазни - Сборник Хрониките на Амбър

— Изборът си е мой — каза той. — А Коруин ще ти е истински необходим, ако искаш да попречиш на Дара и Мандор да постигнат повече от онова, до което са се добрали предишния път.

Въздъхнах.

— Това е единственият начин — настоя духът.

— Май че си прав.

Той стана от пейката, протегна се и каза:

— Да вървим.

Трябваше да приготвя заклинание: нещо, което не бях правил от доста време. Е, половин заклинание всъщност, за да осигуря специалните ефекти. Истинската работа щеше да свърши отново Колелцето. Щом приключих с него, го пуснах да се разходи из оръжейната колекция и то превърна част от смъртоносната железария в цветни лехи. Докато траеше процесът, долових леко трепване — алармената инсталация бе задействана и току-що бе изпратила съобщението си в другия край на веригата.

Свързах се с Колелцето и то ни понесе в нужната посока. Усетих подръпването на пътя, когато се приближихме до него. Беше почти пресъхнал. Позволих му да ни поеме.

Духът на Коруин огледа параклиса и тихичко подсвирна.

— Наслаждавай се — казах аз. — Изтънчено удоволствие, от която се ползват единствено боговете.

— Да. Затворник в собствената си църква.

Той прекоси стаята, разкопча колана си и го замени с този на олтара.

— Хубаво копие беше — отбеляза после, — но дори Лабиринтът не може да фалшифицира Грейсуондир.

— Нали върху острието му е възпроизведен отрязък от Лабиринта?

— Кой знае. Ами ако е обратното?

— Какво искаш да кажеш?

— Питай някой път Коруин за това. Свързано е с едно от нещата, за които говорихме напоследък.

След това се приближи до мен и ми подаде оригинала — меча заедно с ножницата и колана.

— И го пази добре — каза духът.

Тръгнах към противоположния край на параклиса. Щом се приближих до изображението на Кладенеца, тутакси усетих специфичното привличане на пътя.

— Еврика! — казах аз и активирах каналите на Колелцето. — След мен.

Пристъпих напред и пътят ме поде.

Появихме се в ниша от около пет квадратни метра. В центъра й бе сложен дървен нар, подът беше каменен, с пръсната по него слама. Имаше и няколко от големите свещи, които вече бях забелязал в параклиса. Две от стените бяха каменни, другите две — дървени. Във всяка от дървените стени имаше по една дървена врата. На едната от каменните стени пък имаше метална врата без прозорче, с ключалка от лявата страна. На една кука, прикрепена към нара, висеше метален ключ, който като че ли беше от въпросната ключалка.

Взех го и бързо проверих дървената врата вдясно. Там открих варел с вода, черпак и най-различни съдове и прибори за хранене. Зад другата врата бяха струпани няколко одеяла и нещо като тоалетни принадлежности.

Отидох до металната врата и почуках по нея с ключа. Отговор не последва. Вкарах ключа в ключалката и усетих как моят придружител сложи ръка на рамото ми.

— По-добре, остави това на мен — каза той. — Аз мисля като него, а в случая ми се струва, че така ще е по-безопасно.

Доводът му ми се стори логичен и аз отстъпих встрани.

— Коруин! — извика той. — Ще те измъкнем! Това съм аз — твоят двойник. С мен е Мерлин. Не скачай след като отворя вратата, става ли? Изчакай малко и ще можеш да ни огледаш на спокойствие.

— Отвори я — каза един глас отвътре.

Духът отвори вратата и двамата застанахме на прага.

— Какво да ви кажа — произнесе накрая познатият глас. — Изглеждате съвсем като истински, момчета.

— Истински сме — каза духът на Лабиринта. — И както обикновено в такива случаи, времето ни е адски ограничено.

— Да. — Вътре се чуха стъпки и той се появи на вратата, прикрил очите си с длан. — Някой от вас да си носи случайно слънчевите очила? От тази светлина направо ме боли.

— По дяволите! — казах аз, ядосан, че не съм се сетил. — Не. Не мога и да използвам Логрус, защото веднага ще ме надушат.

— После, после. Засега ще мижа. Да се омитаме по-бързо оттук.

Духът влезе в килията.

— Сега ми удължи брадата, направи ме мършав и мръсен. Удължи ми косата и пооплескай дрехите ми — каза той. — После ме заключи.

— Какво, сте намислили? — попита баща ми.

— Твоят дух ще те замества тук за известно време.

— Значи такъв е планът ви — каза Коруин. — Тогава направи това, което ти казва. — Направих го. Той се обърна и протегна ръката си. — Благодаря ти, друже.

— За мен е удоволствие — каза другият Коруин и стисна ръката му. — Успех.

— До скоро.

Затворих вратата и превъртях ключа. Окачих го на куката и побутнах баща си към пътя.