Роджър Зелазни - Сборник Хрониките на Амбър

Той свали ръката си, щом се появихме в параклиса. Полумракът явно му позволяваше да вижда що-годе нормално, защото той стигна сам до олтара.

— Добре ще е да тръгваме, татко.

Баща ми се засмя тихичко, пресегна се към олтара, взе една от горящите свещи и запали с нея фитила на друга, която беше изгаснала.

— Пикал съм на гроба си — заяви той, — и не мога да се лиша от удоволствието да запаля една свещ в собствената си църква.

После протегна лявата си ръка към мен, без да ме поглежда.

— Дай ми Грейсуондир.

Подадох му го. Той препаса колана, нагласи го, раздвижи леко меча в ножницата и каза:

— Добре. Сега какво?

Мислите ми литнаха шеметно. Ако Дара бе усетила, че предишния път съм се измъкнал през стената — а подобна възможност не беше никак изключена — то сега най-вероятно щях да заваря и там някакъв капан. От друга страна, ако пък се върнехме по пътя към галерията, можехме да се натъкнем на някой, хукнал насам, за да провери какво е причинило тревогата.

Мътните да го вземат!

— Хайде — казах аз и задействах Колелцето, така че да бъде готово да ни измъкне на мига от евентуална неприятна среща. — Няма да е лесно. На излизане ще трябва да левитираме край разни препятствия.

Хванах отново ръката му и заедно се приближихме до края на пътя. Опаковах и двама ни в енергийно поле и така преодоляхме успешно слалома между цветята и оцелелите оръжия.

По прохода в другия край отекнаха стъпки, но ние се изпарихме за части от секундата.

Прехвърлихме се в покоите на Джърт, защото едва ли някой щеше да се сети да ни потърси точно там, пък и собственикът нямаше да се върне скоро.

Коруин се просна на леглото и ми намигна.

— Между другото — каза той, — благодаря ти.

— Пак заповядай — отвърнах аз.

— Добре ли се оправяш из това място?

— Не виждам да се е променило особено напоследък.

— Какво ще кажеш тогава да ми стъкмиш сандвич, докато аз взема назаем ножицата и бръснача на брат ти, за да се подстрижа и да си ударя една бърза контра?

— С какво да бъде сандвичът?

— Месо, сирене, хляб. Няма да откажа и малко вино. Парче торта също. Никакви по-специални предпочитания. Всичко прясно би ми се усладило. После ти се пише едно дълго разказване.

— Май че си прав — казах аз.

Отидох до кухнята по познатите коридори и пътища, които бях кръстосвал още като момче. Апартаментът беше осветен само от няколко свещи, които вече догаряха. Никъде не срещнах жива душа.

Атакувах хладилника и различните шкафове, след което се отправих по обратния път, помъкнал поднос с поръчката на баща си, към която прибавих и няколко плода. Замалко да изпусна бутилката с вино: тъкмо когато се канех да премина през една врата, някой пое дълбоко дъх само на метър-два от мен.

Беше Джулия, облечена в синя копринена роба.

— Мерлин!

Пристъпих към нея и й казах:

— Дължа ти няколко извинения и съм готов да ти ги поднеса.

— Чух, че си се върнал. И си щял да ставаш крал.

— Странно, и аз чух същото.

— Значи няма да е патриотично от моя страна да продължавам да ти се сърдя?

— Никога не съм искал да те нараня. Нито физически, нито по какъвто и да било друг начин.

Най-неочаквано тя се озова в прегръдките ми. За дълго.

— Джърт твърди, че вече сте приятели — каза тя.

— Да, нещо такова.

Целунах я.

— Ако продължим в същия дух — отбеляза тя, — той сигурно пак ще се опита да те убие.

— Знам. Но този път последствията може наистина да придобият апокалиптичен характер.

— Накъде си тръгнал сега?

— Трябва да се справя с една задача, която ще ми отнеме няколко часа.

— Защо не наминеш, след като приключиш с нея? Има доста неща, за които бихме могли да си поговорим. Ще бъда в стаята с глициниите. Знаеш къде се намира, нали?

— Знам — казах аз. — Това си е жива лудост.

— Тогава до по-късно?

— Може би.

На следващия ден отидох до Ръба, тъй като чух, че гмуркачите в Кладенеца — онези, които търсят различни ценни предмети отвъд Ръба — са прекратили скоковете си за пръв път от няколко поколения насам. Когато ги попитах каква е причината, те ми отговориха, че напоследък били забелязали опасно раздвижване в дълбините — вихрушки, огнени крила, течения от някакъв непознат вид.

После седнах на едно уединено място и използвах Колелцето, което носех на пръста си, за да разпитам другото, което държах в джоба си. Още щом премахнах защитния, му екран, то започна да нарежда като в транс: „Върви при Мандор. Стани крал. Виж се с брат си. Виж се с майка си. Започни да се подготвяш.“ Увих го отново в магическото поле и го оставих встрани. Ако не направех скоро нещо, той щеше да започне да се досеща, че номерът с пръстена се провалил. Това имаше ли някакво значение?