Роджър Зелазни - Сборник Хрониките на Амбър

— Не мога да го направя.

— Виж, Чък. Работата стана наистина дебела и сега е моментът да решиш. Аз…

Въздухът вдясно от мен затрепери. Знаех чудесно какво означава това.

— После — казах. — Сега кротувай.

… И ето че до мен се оформи врата, после се отвори и в нейните очертания се появи стълб зелена светлина. Постепенно сред сиянието се оформиха очи, уши, нос, устни, крайници, докато накрая се появи една завършена демонична фигура, в която беше вложено повече въображение, отколкото в другите, които бях наблюдавал напоследък. Естествено чертите ми бяха добре познати.

— Мерлин — каза той. — Усетих как преди малко използва Колелцето.

— Хрумна ми, че ще усетиш — отвърнах аз. — Аз съм на твоите услуги, Мандор.

— Наистина ли?

— С цялото ми уважение към теб, братко.

— Дори що се отнася до коронацията?

— Особено за нея.

— Чудесно! А с какво се занимаваше тук?

— Търсех нещо, което бях изгубил.

— Това може да почака, Мерлин. Има цял куп други неща, за които трябва да се погрижим веднага.

— Да, напълно съм съгласен.

— Тогава приеми някоя по-лицеприятна форма и ела с мен. Трябва да обсъдим първите стъпки, които ще предприемеш след като бъдеш обявен за законен владетел. Като например кои кланове трябва да бъдат поощрени и кои обявени извън закона…

— Трябва веднага да говоря с Дара.

— По-добре дърво да отхвърлям малко рутинни дела. Ела! Преобрази се и да вървим!

— Знаеш ли къде е тя сега?

— В Ганту, ако се не лъжа. Ще се срещнем с нея по-късно.

— А дали нейната Карта не ти е подръка?

— Боя се, че не. Мислех си, че ти носиш твоята колода в себе си.

— Нося я, но за нещастие съсипах нейната Карта при един среднощен запой.

— Няма значение — каза Мандор. — Както вече споменах, ще се видим с нея по-късно.

Бях започнал да отварям каналите, докато говорехме. После просто го спипах в центъра на вихър преплетени сили. Стоях отстрани и гледах как той постепенно придобива чертите на добре познатия ми белокос, облечен в черно мъж. На лицето му се изписа взривоопасен гняв.

— Мерлин! — извика той. — Защо ме трансформира?

— Това нещо е направо невероятно — казах аз и размахах Колелцето. — Просто исках да видя дали ще мога да го направя.

— Е, вече се убеди в това. Сега бъди така добър да ме спуснеш внимателно на земята и да ми върнеш предишния облик. И побързай със собствената си трансформация.

— Минутка само — казах му, докато той се опитваше да се изплъзне. — Засега си ми необходим точно такъв.

Задържах го против волята му и очертах във въздуха един огнен правоъгълник. Няколко бързи движения и в него започнаха да се появяват първите груби щрихи от портрета на майка ми.

— Мерлин! Какво правиш? — изкрещя Мандор.

Блокирах поредния му опит да се прехвърли на друго място и обявих:

— Време е за семеен съвет. Надявам се, че ще се присъединиш.

Той не атакува директно импровизираната ми Карта, а се опита да пресече енергийния поток, с който работех по нея.

Изведнъж в сътворената от мен Карта се появи Дара — висока, с катраненочерно люспесто тяло и очи, които бълваха зелени пламъци.

— Мерлин! Какво става? — извика тя.

Не бях чувал до този момент някой да е правил нещо подобно, но въпреки това задържах контакта, притеглих я към себе си и изтрих рамката. Дара се появи пред мен, висока около два метра и половина и потръпваща от негодувание.

— Какво означава всичко това? — попита тя.

Хванах и нея по изпитания вече метод и я сведох до доста по-миролюбивия й хуманоиден облик.

— Демокрация — казах аз. — Нека всички изглеждаме по един и същ начин.

— Много забавно! — нацупи се тя и се зае да си възвърне предишната форма.

Блокирах усилията й и спокойно отбелязах:

— Не, не е забавно. Но аз организирах тази среща и тя ще протече така, както искам.

— Чудесно — каза Дара и сви рамене. — Кое е чак толкова спешно?

— Моята коронация.

— Всичко е уредено. Тронът е твой.

— А чие протеже ще трябва да бъда аз? — Вдигнах лявата си ръка с надеждата, че няма да могат да различат единия пръстен от другия. — Това нещо тук обладава неизмерима сила. Неговият притежател може да разполага с нея. Но в него има и още нещо — заклинание, което да контролира приносителя.

— Той принадлежеше на Суейвил — каза Мандор. — Аз направих така, че да го откриеш и да усвоиш силата му. Но тази сила наистина си има цена. Приносителят трябва да постигне разбирателство с пръстена.

— Преборих се с него — излъгах аз — и сега съм негов господар. Но основният ми проблем не беше идеята, заложена в пръстена, а по-скоро собствената ти допълнителна инсталация.