Роджър Зелазни - Сборник Хрониките на Амбър

Той огледа някои от скулптурите, разположени по най-причудливи начини по пода, стените и тавана, и отбеляза:

— Страхотно място за престрелка.

— Сигурно.

— Израснал си тук, нали?

— Да.

— И как е тук?

— О, не знам. Не знам с какво да го сравня. Прекарвах си добре и сам, и с приятели… Имам и няколко лоши спомена. Като всяко дете.

— Къде сме точно?

— В имението Сауал. Щеше ми се да имах повече време, за да мога да те разведа навсякъде, да се разходим заедно по всички пътища.

— Някой ден, може би.

— Да.

Тръгнах из галерията с надеждата, че отнякъде ще изникне Дяволският Чекрък или пък Кергма. Нито един от двамата не се появи.

Накрая се добрахме до коридор, който ни отведе до пасажа с гоблените, където имаше път, водещ към една стая точно над прохода към металната гора. Но още преди да поемем по прохода, наблизо се разнесоха гласове. Наложи са да изчакаме в стаята — украсена със скелет на Джаберуоки, оцветен в оранжево, синьо и жълто, — докато говорещите не отминат. Мигом разпознах гласа на брат си Мандор. За да разбера кой е неговият събеседник, ми се наложи да надзърна през един процеп. Оказа се, че е самият лорд Бансиз от Амбълраш, Върховен жрец на Змията, олицетворявана от Логрус, както гласеше пълната му титла. В някое от евтините булевардни книжлета те вероятно щяха да спрат точно пред вратата на стаята и да изрецитират всичките си тайни високо и отчетливо, за да мога да ги чуя. Вместо това двамата само леко забавиха крачка.

— Тъй ще бъде значи? — каза Бансиз.

— Да — отвърна Мандор. — Скоро.

И отминаха бавно, без да си направят труда да ми подхвърлят поне още един мизерен жокер. Скоро стъпките им по прохода утихнаха. Изчаках още малко. Бих се заклел, че чух един тих гласец да казва: „Последвай ги. Последвай ги.“

— Чу ли нещо? — прошепнах аз.

— Не.

Слязохме в прохода и свихме надясно, в посока, обратна на тази, в която се бяха запътили Мандор и Бансиз. След миг почувствах осезаемо затопляне в една точка малко под левия си хълбок.

— Мислиш, че е тук някъде? — попита духът на Коруин. — Затворен от Дара?

— Да и не — казах аз. — Оох!

Сякаш някой притисна горещ въглен към горната част на бедрото ми. Зарових ръка в джоба си и се скатах в една близка ниша, където заварих някаква мумифицирана дама в амбърски ковчег.

Още преди пръстите ми да се сключат около него, вече знаех какво ме е опарило. Когато проблемите станат твърде много, за да ги поема наведнъж, аз просто хващам последния и го набутвам на безопасно място, за да изчака реда си.

Измъкнах второто Колелце от джоба си и го огледах върху дланта си. Все още беше доста топло. Почти на мига от него прескочи искра, която го свърза с другия пръстен, който все още носех на лявата си ръка.

Последва безсловесно изявление, изплетено от образи, идеи и чувства, което ме тласкаше веднага да го намеря и да поверя съдбата си в ръцете му, за да може той спокойно да ми надене короната. Блийс не случайно ме бе предупредил да не го слагам на пръста си. Ако не беше противодействието на моя пръстен, внушенията сигурно щяха да завладеят съзнанието ми. Използвах своето Колелце, за да затворя устата на натрапника и да изградя около него ефирна, но надеждна предпазна сфера.

— Значи имаш две от тия проклети неща! — възкликна духът.

Кимнах и попитах:

— Да знаеш случайно за тях нещо, което аз да не знам? Каквото и да е, защото аз пък не знам кажи-речи нищо.

Той поклати глава.

— Знам само, че тези пръстени са магически обекти от много ранна епоха, когато Вселената е била все още доста сумрачно място, а световете на Сенките — доста нескопосани. Когато им настъпило времето, приносителите на Колелцата заспали, изпарили се или каквото там е трябвало да направят, а пръстените били скрити, трансформирани или не знам какво още. Версии дал Господ. Винаги е така. Но след като си се вмъкнал наведнъж с две от тях в Царството, не очаквай да останеш дълго незабелязан, да не говорим, че така вероятно ще засилиш общата мощ на Хаоса със самото им присъствие тук.

— Леле мале! — казах аз. — Ще заповядам на пръстена, който нося, да се прикрие.

— Едва ли ще излезе нещо от това, макар да не съм съвсем сигурен. Мисля, че им е необходимо да поддържат някаква минимална връзка. Дори само това ще е достатъчно, за да ги издаде.

— Тогава ще му кажа да поддържа възможния минимум.

Духът на Коруин кимна.

— Няма да е излишно да му го напомниш — каза той, — въпреки че това най-вероятно си е заложено в него.