Роджър Зелазни - Сборник Хрониките на Амбър

— Как така?

— Пръстенът, който носиш, не е онзи, за който говорим.

— Не разбирам.

— Не се бой, ще разбереш.

— Кой си ти?

— Името ми е Делуин и ние може би няма се срещнем никога, освен ако не бъдат освободени някои древни сили.

Той вдига ръката си и аз виждам на пръста му копие на Колелцето.

— Допри пръстена си до моя — заповядва ми той. — След това ще можеш да му заповядаш да те прехвърли при мен.

Вдигам пръстена си и го насочвам към огледалото. В следващия миг двата пръстена сякаш се докосват, блесва мълния и Делуин вече го няма в рамката.

Отпускам ръката си. Продължавам нататък. После, без да съзнавам защо, спирам пред една ракла и отварям чекмеджето й.

Зяпвам учудено. В чекмеджето е вместен умален модел на параклиса на баща ми — малки цветни колони, няколко миниатюрни запалени свещички и дори един кукленски Грейсуондир върху мъничкия олтар.

— Отговорът е пред теб, скъпи приятелю — изрича един гърлен глас, който познавам, макар да ми е непознат.

Вдигам поглед към оградено в теменужена рамка огледало, което едва сега забелязвам над раклата. Дамата в него има гарвановочерна коса и толкова тъмни очи, че не мога да различа зениците в тях. Поразителната белота на кожата й е подчертана допълнително от розовия грим и розовото червило по устните й. Тези очи…

— Ранда!

— Значи ме помниш! Наистина ме помниш!

— Помня и нашите игри в мавзолея — казвам аз. — Станала си истинска красавица. Мислих си за теб наскоро.

— Аз пък усетих докосването на погледа ти, докато спях, Мерлин. Съжалявам, че се разделихме така, но моите родители…

— Разбирам те. Помислили са ме за демон или вампир.

— Да. — Тя протяга ръка през огледалото, хваща дланта ми и я притегля към себе си. После докосва устните си до пръстите ми. Устните й са студени. — Те предпочитаха да се запозная със синовете и дъщерите на хората, а не с някой от нашия собствен вид.

Усмивката разкрива издължените й зъби. Когато беше дете, те още не се забелязваха.

— Богове! Приличаш на истински човек! — казва тя. — Ела ми някой ден на гости в Дивата гора.

Изведнъж се навеждам напред и устните ни докосват двете страни на огледалото. Каквато и да е тя, някога сме били приятели.

— Отговорът — повтаря тя — лежи пред теб. Ела ми на гости!

Огледалото почервенява и тя изчезва. Параклисът в чекмеджето си е все същият. Затварям чекмеджето и се обръщам към пътеката.

Вървя. Огледала вляво. Огледала вдясно. До едно отразяват моя образ.

После…

— Я виж ти. Племеннико, струваш ми се объркан.

— Както обикновено.

— Не приемай думите ми като обвинение.

Очите му са насмешливи и мъдри, косата му — червена като на сестра му Файона или като на брат му Бранд. Или пък като на Люк, по същата причина.

— Блийс, какво става, по дяволите?

— Нося ти остатъка от посланието на Делуин — казва той, бръква в джоба си и изважда нещо от него. — Ето.

Пресягам се към огледалото и вземам предмета. Ново Колелце, точно като това, което нося на пръста си.

— Това е пръстенът, за който говореше Делуин. В никакъв случай не трябва да го носиш.

Оглеждам няколко мига новото Колелце и питам:

— А какво да правя с него?

— Прибери го в джоба си. Може би ситуацията сама ще ти подскаже как да го използваш.

— Как се добра до него?

— Смених го с този, който носиш сега, след като Мандор го скри.

— Колко всъщност са тези пръстени?

— Девет — отвръща той.

— Предполагам, че знаеш всичко за тях.

— Предостатъчно.

— Нищо чудно. Обаче не знаеш къде е баща ми, нали?

— Не знам. Но ти знаеш. Твоята приятелка със слабост към човешката кръв ти го каза.

— Гатанки — казвам аз.

— Винаги са за предпочитане пред мълчанието — отговаря ми Блийс.

После изчезва и аз продължавам напред. След известно време изчезва и коридорът.

Нося се. Мрак. Блаженство. Толкова е приятно…

Един светъл лъч се промъкна през процепа на клепачите ми. Затворих ги отново. Проехтя гръм и светлина та си проби отново път.

Тъмни линии в кафяво, назъбени планински хребети папратови горички…

След малко съзнанието ми се пробуди окончателно, за да отчете фактите от реалността. Оказа се, че лежа на една страна, загледан в неравната почва между два корена на дървото, осеяна с тревни туфи.

… Продължих да се взирам. Последва ново ярко припламване и почти незабавно — гръмотевица. Земята като че ли потрепери. Чух как първите едри капки изтрополяха по листата на дървото и капаните на колата. Погледът ми беше все така съсредоточен върху най-широката пукнатина, която пресичаше умаления ми пейзаж.