Роджър Зелазни - Сборник Хрониките на Амбър

Вървя. Прекосявам щанда за напитки, после този с обувките, а след него и сладкарския щанд…

Тесен коридор вляво. Никога преди не съм го забелязвал. Трябва да свия по него…

Странно, по пода е разстлан килим от двете му страни се проточва шпалир от високи свещници и канделабри, покачени на продълговати ракли. Стените проблясват…

Обръщам се.

Зад мен няма нищо. Суперът е изчезнал. В тази посока коридорът завършва със стена. Върху нея е окачен малък гоблен, от който ме гледат девет фигури. Свивам рамене и се завъртам обратно.

— Все пак нещо липсва в заклинанието ти, чичо — отбелязах. — После ще трябва да го пооправим.

Вървя. Тихо е. Напред. Натам, където проблясват огледалата. Идвал съм тук преди доста време, си помислям, макар че разположението на огледалата, осъзнавам изведнъж, е различно от това в Амбър. Ето го и спомена, изхвърлен сред бунището на паметта ми: много по-младият Мерлин преминава сам по коридора.

Осъзнавам, че ако се допра до този спомен, това ще ми коства загуба на самоконтрола. Оставям неохотно образа да отплува и се обръщам към малкото овално огледало вляво.

Усмихвам се. Отражението ми също. Изплезвам се и то ми отвръща със същия поздрав.

Продължавам напред. След няколко крачки осъзнавам, че от огледалото ме е гледало моето демонско лице, макар че бях застанал срещу него в човешкия си облик.

Вдясно от мен някой се прокашля тихо. Обръщам се натам, за да видя образа на брат си Мандор в огледало с формата на ромб, обрамчено в черно.

— Скъпо момче — започва той, — кралят е мъртъв. Да пребъде августейшата ти персона, веднага щом се възкачиш на престола. Добре ще е да побързаш, защото иначе ще закъснееш за коронацията си на Площада в Края на Света, независимо от това дали невестата на Рубина ще дойде с теб, или не.

— Имаме си проблеми — казвам аз.

— Не си струва да се захващаш с тях точно сега. Твоето присъствие в Хаос е много по-важно.

— Най-важни са моите приятели.

Мимолетна усмивка докосва устните му.

— Така ще можеш да ги защитиш най-добре. Освен това ще се справиш с враговете си веднъж и завинаги.

— Ще се върна — отвръщам му аз. — Скоро. Но не за да получа короната.

— Както решиш, Мерлин. Но се върни на всяка цена.

— Нищо не обещавам.

Той се смее. Огледалото му потъмнява.

Отвръщам поглед от него. Продължавам напред.

Отново смях. Този път отляво. Смее се майка ми.

Тя ме гледа от огледало с дървена рамка, украсена със сложна плетеница от цветя. Ако се съди по лицето й, добре се забавлява.

— Търси го в Кладенеца! — казва тя. — Търси го в Кладенеца!

Подминавам я, а смехът й ме преследва.

— Сссст!

Вдясно. Дълго тясно огледало със зелена рамка.

— Госссподарю, Мерлин. Търссих дяволссската сссветлинка, но не я открих.

— Благодаря ти, Глейт. Потърси го пак, моля те.

— Добре. Трябва да ссседнем някоя вечер на топло мессстенце, да пийнем мляко и да ссси поговорим за доброто ссстаро време.

— Би било чудесно. Да, трябва. Ако не ни схруска нещо по-голямо.

— Сссссс!

Дали пък това не е смях?

— Добър улов, Глейт.

— Да. Ссст!

… Отново напред. Вървя.

— Сине на Амбър. Приносителю на Колелцето.

Гласът идва от една сумрачна ниша вляво от мен. Спирам и поглеждам натам. Рамката е бяла, стъклото сивкаво. Мъжът в огледалото ми е непознат. Горните две копчета на ризата му са разкопчани. Върху нея е облякъл кафява кожена жилетка. Косата му е тъмноруса, а очите му като че ли са зелени.

— Да?

— Колелцето е било скрито в Амбър — казва той, — за да го откриеш. То притежава огромна сила. В него са вплетени и няколко заклинания, които ще накарат неговия приносител да постъпи по определен начин в определени ситуации.

— Подозирах, че е така — отвръщам му аз. — Какво по-конкретно ще се опита да ме принуди да направя?

— Тъй като някога го е носил Суейвил, кралят на Хаос, то ще тласне избрания престолонаследник да се възкачи на трона, да се държи по определен начин, така че действията му да бъдат предугадени лесно от някои личности.

— За кого става въпрос?

— За жената, която се смееше и викаше „Търси го в Кладенеца“. За мъжа в черно, който жадува твоето завръщане.

— Дара и Мандор. Те ли са вплели заклинанията в пръстена?

— Именно. А мъжът го скри така, че да успееш да го намериш.

— Никак не ми се иска да се отказвам от Колелцето точно сега — казвам аз. — То ми върши чудесна работа. Няма ли някакъв начин да се отстранят тези заклинания?

— Разбира се. Но това не те засяга.