Роджър Зелазни - Сборник Хрониките на Амбър

Опитвам нов скок. Не става. Картината е прекалено сложна. Зарязвам третото сливане.

Да.

Основните линии са очертани. Новите вектори достигат почти до плочата. Погълнатото напрежение надвишава изтичащото. Защо? Допълнителна опорна точка в близост до втория сектор пренасочване на разрушителните сили на равнината.

— Мерлин? Добре ли си?

— Оставете ме на мира — чувам гласа си някъде встрани.

Проникване, включване на нов източник, напипване, движение…

Нима виждам Логрус пред себе си?

Отварям още три канала. Фокусирам ги в този участък и започвам да ги загрявам.

След малко скалите започват да се пропукват и накрая направо се разтапят. Новосътворената от мен магма се стича по процепите на дефектите. Празнината в основата на първичния трус е запълнена.

Назад.

Изтеглям нишките си, изключвам Колелцето.

— Какво направи? — ме попита духът на Коруин.

— Намерих мястото, където Логрус беше раздвижил подземните пластове — казах аз. — Сега празнината е запълнена и движението замря.

— Значи успя да го спреш?

— Поне засега. Не знам какви са истинските възможности на Логрус, но ако иска да опита отново, ще трябва първо да потърси нов подходящ маршрут, за да достигне до това място. После ще трябва да го проучи внимателно. Ако Лабиринтът си отваря очите на четири, това би могло да забави значително Знака на Хаоса.

— Значи поне си ни спечелил малко време — каза баща ми. — Освен ако междувременно не ни атакува Лабиринтът на Амбър.

— И това не е изключено — съгласих се аз.

— Но очевидно рискът си струва.

— Да — казах. — Освен това е време да им създадем допълнителни грижи.

— Какви например?

Погледнах духа на баща си. Пазителя на този Лабиринт.

— Знам къде се намира истинският Коруин и смятам да го освободя.

Проблесна мълния. Неочакван порив на вятъра подгони листата и раздвижи мъглата.

— Трябва да дойда с теб — каза духът.

— Защо?

— Да речем, че съм заинтересован пряко от освобождаването му.

— Добре тогава.

Гръм разкъса въздуха. Мъглата бе атакувана от нов щурм на вятъра.

Джърт се приближи към нас.

— Мисля, че се започна — каза той.

— Кое? — попитах аз.

— Дуелът на Силите. Дълго време Лабиринтът имаше превес, но след като Люк го повреди, а ти измъкна Невестата на Рубина, мощта му намаля така, както не бе намалявала от векове насам, и това почти го изравни с Логрус. Затова Знакът на Хаоса е решил да премине в атака, като преди това се е спрял, колкото да се опита да повреди този Лабиринт.

— Освен ако не се окаже, че Логрус само ни е изпитвал, а това е най-обикновена буря.

При последните ми думи заваля лек дъждец.

— Дойдох тук, защото си мислех, че нито един от двата Знака няма да се захване с новия Лабиринт, докато не приключи с по-стария си съперник — продължи Джърт.

— Предположението ти може би все още важи — отвърнах му аз.

— Иска ми се поне веднъж да застана на страната на победителите — заяви той. — Не знам дали ми пука особено, кое е правилно и кое не е. Всичко е въпрос на гледна точка. Просто искам да вляза в залата заедно с героите. Ти как мислиш, Мърл? Какво смяташ да правиш, оттук нататък?

— Двамата с Коруин тръгваме към Хаос, за да освободим баща ми — казах аз. — После ще решим каквото има да решаваме и ще доживеем щастливо до дълбоки старини. Нали знаеш как е в приказките.

Джърт поклати глава.

— Така и не успях да разбера дали си глупак, или си най-невероятният късметлия, когото съм срещал. Всеки път, когато решавах, че си глупак, това ми костваше по нещо. — Той погледна потъмнялото небе и избърса дъждовните капки по челото си. — Да пукна, ако знам как би трябвало да постъпя сега. Все пак ти все още можеш да станеш крал на Хаос.

— Не — казах аз.

— Освен това си на „ти“ със Силите.

— Дори да си прав, аз поне не знам на какво дължа тази привилегия.

— Няма значение — изпъшка Джърт. — С теб съм.

Отидох при останалите и прегърнах Корал.

— Трябва да се върна в Хаос — казах. — Пазете Лабиринта. Ние ще се върнем.

Небето се освети от три бляскави светкавици. Вятърът разтърсваше клоните на дървото.

Обърнах се и създадох врата във въздуха. Двамата с духа на Коруин прекрачихме през нея.

Появихме се сред галерията с изчанчените скулптури на Сауал.

— Къде сме? — попита ме моят баща-дух.

— В нещо като музей — отвърнах. — В имението на втория ми баща. Избрах го заради пестеливото осветление и многото места, където можем да се скрием.