Дейвид Фарланд - Вълчето братство

Габорн разбра какво иска от него. Искаше да живее. Искаше той да я Избере. Вгледа се в нея продължително и видя много повече от закръгленото й лице и приятната фигура, скрита под дрипавите дрехи. Видя много повече от дългата тъмна коса и угрижените бръчици около очите й. С помощта на Земния си взор се взря в дълбините на душата й.

И видя обичта й към замък Силвареста и изгубената й там невинност, и любовта й към един мъж, Верин, коняр, който беше умрял, ритнат от кон. Видя отчаянието й от това, че се е озовала в замък Гроувърман, принудена да върши черната работа на несретно слугинче. Не искаше много от живота. Искаше да се върне у дома си, да покаже бебето на майка си, да се върне там, където ще й е топло и ще се чувства обичана. Не видя в нея нито притворство, нито жестокост. Тя се чувстваше горда със своя незаконен син и го обичаше горещо.

Земният взор не можеше да покаже всичко на Габорн. Той подозираше, че ако продължи да се взира в сърцето й с часове, ще научи за нея повече, отколкото знае тя самата. Но времето беше кратко и за тези няколко секунди той видя достатъчно.

След миг Габорн се отпусна и вдигна лявата си ръка.

— Моли Дринкъм — занарежда той тихо заклинанието си. — Избирам те. Избирам те за тъмните времена, които идат. Чуеш ли моя глас в ума си или в сърцето си, послушай го. Ще дойда за теб или ще те изведа от опасността, доколкото ми е по силите.

И толкова. Габорн моментално почувства въздействието на заклинанието, почувства връзката, онова вече познато му стягане отвътре, което му позволи да усети присъствието й и което щеше да го предупреди, когато тя изпадне в опасност.

Очите на Моли се разшириха, сякаш и тя го усети, а след това лицето й почервеня от смущение и тя се смъкна на едно коляно.

— Не, ваше величество, разбрахте ме погрешно. — Тя вдигна бебето. Юмручето се измъкна от устата му, но детето сякаш беше задрямало и му беше все едно. — Искам да Изберете него, да го направите някой ден един от своите рицари!

Габорн зяпна детето и се разтрепера, притеснен от молбата. Жената явно беше отраснала с приказките за великите дела на Ерден Геборен и затова очакваше твърде много от един Земен крал. Но нямаше представа, че Габорн съвсем не беше всесилен.

— Ти не разбираш — помъчи се да й обясни той. — Не е толкова лесно. Когато те Избирам, враговете ми го забелязват. Аз воювам не с хора, нито с хали, моята война е с невидими Сили, които ги тласкат. Изборът ми над теб те поставя в голяма опасност и макар да мога да ти изпратя рицари на помощ, в повечето случаи ти ще трябва да си помагаш сама. Моите възможности са твърде ограничени, а враговете ни — твърде многобройни. Ти ще трябва да можеш да си помагаш сама, да помагаш на мен, за да мога да те избавя от опасността. Аз… не мога да направя това за едно дете. Не мога да го изложа на опасност. То няма да може да се защити само!

— Но той има нужда някой да го закриля — каза Моли. — Няма си татко. — Тя изчака да й отвърне, след което го замоли: — Моля ви! Моля ви, Изберете го заради мен!

Габорн се вгледа в лицето й и пламна от срам. После се заозърта към Бинесман и към своя Дни, като нещастен торбалан, хванат в тъмния ъгъл на кухнята и чудещ се как да се измъкне.

— Моли, ти искаш да позволим детето ти да отрасне, за да стане воин на служба при мен — почна смутено Габорн. — Но не мисля, че разполагаме с толкова време! Идат тъмни времена, най-тъмните, които е виждал този свят. Може би само след няколко месеца, или година, те наистина ще ни връхлетят. Твоето дете няма да може да се сражава в тази битка.

— Все едно, Изберете го — каза Моли. — Поне ще знаете кога е в опасност.

Габорн се втренчи в нея, изпълнен с ужас. Преди седмица беше изгубил няколко души, които бе Избрал в битката за Лонгмът баща си, бащата на Шемоаз, крал Силвареста. Когато умираха, се бе почувствал сразен до дъното на душата си. Не се беше опитвал да обясни това чувство нито на себе си, нито на някой друг, но се чувстваше все едно, че… че всеки от тях бе пуснал корени и ги изтръгнаха от тялото му и те оставиха след себе си тъмни, зейнали дупки, които никога нямаше да се запълнят. Загубата им беше като да загубиш крайници, които нищо не може да замести, и той беше съкрушен от мисълта, че смъртта им е признак за личния му провал. Носеше вината си за гибелта им като баща, който от небрежност е оставил децата си да се удавят в кладенеца.

Габорн облиза пресъхналите си устни.

— Не съм толкова силен. Не разбираш какво искаш от мен.