Дейвид Фарланд - Вълчето братство

— Ако избирах семена за посев в градината си догодина, не знам дали щях да гледам да ги опазя всички, или само най-добрите.

Селцето Сеново в земите на средна Мистария беше кацнало като листна въшка сред иначе невзрачния пейзаж, но си имаше хан. А един хан беше всичко, което му трябваше на Роланд.

Влезе в Сеново посред нощ, без дори да разбуди селските псета. Небето далече на югозапад бе придобило огнен цвят. Преди няколко часа Роланд беше срещнал един от кралските далекогледци, мъж с половин дузина дарове на взор, който му каза, че е избухнал вулкан, въпреки че Роланд изобщо не беше чул гърмежа. Но светлината на огньовете му се отразяваше от огромния стълб пушек и пепел. Далечният му огън усилваше звездната светлина и всичко наоколо изглеждаше неестествено ярко.

Селцето се състоеше от пет каменни къщи със сламени покриви. Ханджията гледаше свине, които обичаха да ровят пред прага му. Докато Роланд се смъкваше от седлото, две от тях изгрухтяха, надигнаха се от калта, задушиха във въздуха и замигаха умно. Роланд потропа по дървената порта и зяпна в закованата на нея хостенфестка икона — очукано дървено изображение на Земния крал, облечен в нов зелен пътен халат и с венец от дъбови листа. Някой бе заменил тоягата на Земния крал със стрък бабина душица с тъмночервени цветчета.

Дебелият ханджия, който го посрещна, беше с толкова мръсна престилка, че почти не се различаваше от свинете си. Роланд мълчаливо се наруга, че е тръгнал толкова надалече преди да е хапнал. Но искаше да поспи още сега, затова си плати за стая.

Тъй като стаите бяха пълни с пътници, тръгнали да бягат от севера, трябваше да легне в едно легло с някакъв тип, който вонеше на мас и на много ейл.

Все пак стаята беше суха, докато земята отвън не беше, така че Роланд се качи в леглото с непознатия тип, сръга го, за да престане да хърка, и се опита да заспи.

Планът му обаче се провали. Само след две минути типът се извъртя обратно и захърка шумно в ухото му. Преметна единия си крак върху Роланд, а после го хвана за гърдата. Хватката му беше толкова яка, че можеше да е само от човек, взел няколко дара на мускул.

Роланд заплашително прошепна:

— Я стига, че ще оставя в това легло една отсечена ръка на заранта.

Едрият мъж, чиято брада беше толкова рунтава, че в нея можеха да се крият катерици, примижа на смътната светлина, прозираща от покрития с олющен пергамент прозорец.

— О, ще прощаваш! — избоботи извинително мъжът. — Рекох, че е жена ми. — Обърна се и моментално захърка пак.

Това донякъде беше успокоително. Роланд беше чувал за някои мъже, станали жертва на подобни попълзновения.

Роланд се извърна на хълбок, та гърбът на непознатия да стопли задника му, и отново се опита да заспи. Но след час едрият тип отново го стисна за гърдите. Роланд го сръга рязко.

— Проклета да си, жено! — изсумтя насън непознатият, извъртя се на гръб и изпъшка. — Станала си само кокали.

Роланд се закани наум утре вечер да спи на камъните сред полето.

И щом тази мисъл мина през ума му, пак се събуди.

Отново се оказа оплетен в ръцете на непознатия тип, дебели като дъбови клони. Другарят му по легло го беше мляснал по челото.

От прозореца струеше смътна утринна светлина. Затворил очи, мъжът изглеждаше заспал и дишаше дълбоко.

— Аа, ще има да вземаш — изръмжа Роланд, хвана мъжа за брадата и я дръпна. После блъсна главата му в постелята. — Добре е човек да показва обич, но се въздържай да я показваш на мен.

Непознатият отвори кръвясалите си очи и го зяпна. Роланд очакваше да му се извини.

Но вместо това той се слиса и пребледня.

— Боренсон? — изрева другарят му по легло, вече съвсем буден. Подпря туловището си на стената и се сви разтреперан, сякаш го беше страх, че Роланд може да го удари. — Какво правиш тук?

Беше едър мъж с черна коса и прошарена брада. Роланд не го позна. „Но пък аз спах двайсет години“ — помисли той.

— Познавам ли те? — попита Роланд.

— Дали ме познаваш? Че ти за малко щеше да ме убиеш бе, човек, макар че си го заслужавах. Голям задник бях тогава. Но съм се оправил, вече не съм чак такъв задник. Не ме ли позна? Барон Пол!

Роланд никога не беше срещал този човек. Бъркаше го със сина му, Айвариън Боренсон, разбра Роланд — син, за когото беше научил едва след като се събуди от дългия си сън.

— А, барон Пол! — възкликна с престорен възторг Роланд. Очакваше непознатият да осъзнае грешката си. Не му се струваше възможно синът му чак толкова да прилича на него, с огненорижата му коса и светлата кожа. Майката на момчето беше доста по-мургава. Радвам се, че ви виждам.