Дейвид Фарланд - Вълчето братство

Роланд кимна.

— Ето, това е.

Барон Пол се начумери замислено.

— Значи сте тръгнали да видите сина си?

— И да се поставя в служба на моя крал — отвърна Роланд.

— Нямате дарове — изтъкна Пол. — Войник не сте. Изобщо няма да може да стигнете до Хиърдън.

— Може би — съгласи се Роланд.

И тръгна към вратата.

— Чакай! — ревна барон Пол. — Убий се, щом си решил, но поне не ги улеснявай. Вземи поне някое оръжие.

— Благодаря — каза Роланд и взе късия меч. Нямаше колан, на който да окачи ножницата, затова го затъкна под ризата си.

Барон Пол изсумтя, недоволен от избора му.

— Няма за какво. Желая ти късмет.

Барон Пол се вдигна от леглото и стисна ръката на Роланд за китката. Имаше хватка като менгеме. Роланд стисна здраво, все едно че и той имаше дар на мускул. Годините работа с нож го бяха оставили със здрави китки и яка хватка. Макар да беше проспал десетилетия, мускулите му все още бяха силни и мазолите по дланите — дебели.

Забърза надолу по стълбите. Гостилницата беше пълна. По някои от масите се бяха струпали бягащи на юг селяни, а на други седяха щитоносци, тръгнали със своите лордове. Младежите точеха мечове или търкаха с мазни кожени парцали плетени ризници. На столовете при тезгяха седяха неколцина от лордовете — по ризи, елеци без ръкави и ватирани жилетки, каквито се носеха под ризниците.

Миризмата на прясно опечения хляб беше толкова примамлива, че Роланд набързо се отказа от клетвата си да напусне хана гладен. Седна на един от малкото свободни столове. Двама рицари спореха яростно колко зоб трябвало да се даде на един боен кон, преди да влезе в битка. Единият кимна на Роланд, сякаш го подкани да се включи в крамолата. Той се зачуди дали човекът го познава, или го е взел за някой лорд заради хубавото му наметало от меча кожа и новата му туника, панталони и ботуши. Знаеше, че е облечен като благородник. Но скоро чу един щитоносец да споменава името Боренсон.

Ханджията му донесе топъл, подсладен с мед чай в голяма чаша и той започна да яде комат ръжен хляб, като го топеше в мазния тиган, пълен с тлъсти свински мръвки.

Докато се хранеше, се замисли за събитията от последната седмица. За втори път от една седмица се беше събудил с целувка…

Преди седем дни беше усетил докосване по бузата си — нежно и треперливо докосване, все едно че по лицето му беше полазил паяк — и се събуди стреснат, с разтуптяно сърце.

Стресна се, като видя, че се намира в полутъмно помещение и че лежи в постеля посред бял ден. Стените бяха от тежък камък, а постелята — от гъши пера и слама. Веднага позна мястото по мириса на морския въздух. Отвън се носеше самотният и тъжен грак на птици рибари и чайки, а огромните океански вълни се разбиваха в брустверите, издялани от древна скала в основата на кулата. Като Посветител, отдал своя метаболизъм, беше спал двайсет години. Някак, през всичките тези години, през които бе спал, Роланд беше усещал как тези вълни връхлитат при бури и карат цялата цитадела да се тресе — и непрестанно подриваха скалата. Намираше се в Синята кула, на няколко мили източно от Дворовете на прилива, в Каролско море.

Малката килия, която обитаваше, беше с изненадващо оскъдно обзавеждане, почти като гробница: без маса, без столове, постелки. Нямаше гардероб за дрехи, нито дори окачалка на стената, където човек да си закачи наметалото. Не беше стая, в която да живее човек, а само да спи безкрайно време. Освен постелята и самия Роланд в стаичката имаше само една млада жена, която скочи стресната към едно ведро с вода. Той я видя на смътната светлина, прозираща през покритото с морска сол стъкло на прозореца. Беше мило девойче с овално лице, светлосини очи и сламеноруса коса. Носеше венче от малки изсъхнали теменуги. Събудило го беше докосването на дългата й коса по лицето му.

Лицето й се изчерви от смущение и тя се присви.

— Извинете — смотолеви девойчето. — Госпожа Хета ми поръча да ви почистя. — И вдигна един мокър парцал пред себе си, сякаш искаше да докаже с него добрите си намерения.

Но влагата на устните му имаше вкус не на мръсен парцал, а на момичешка целувка. Сигурно беше смятала да го почисти, но беше решила да си намери по-съблазнително занимание.

— Ще ви помогна — каза тя и пусна парцала във ведрото. И бързо се извърна.

Роланд я сграбчи за китката, бърз като мангуста, хванала кобра. Заради скоростта му го бяха накарали да даде метаболизма си в служба на краля.

— Колко съм спал? — запита той. Устата му беше пресъхнала ужасно и от говоренето гърлото го засърбя. — Коя година е сега?