Дейвид Фарланд - Леговище от кости

Огненото кълбо лумна над Печата на опустошението, където се намираше магесницата на халите. Някои от тях като че ли изпаднаха в паника, но чудовищната магесница и десетината й помощнички не помръдваха сред пламъците.

Далекогледците на халите засъскаха и надигнаха муцуни към небето и Ерин видя как халите започнаха да си съобщават една на друга за надвисналата над главите им опасност — надигаха задници и изпускаха предупредителни миризми към съседите си.

Магесницата насочи жезъла си към небето и изпрати тъмна мълния-проклятие. Тя разкъса балона и той рухна сред ордата на халите.

Те се нахвърлиха да разкъсат огнетъкачите.

Миг по-късно огнетъкачите бяха мъртви. На мястото им се издигнаха три огнени създания — високи по шейсет стъпки стихии, яростно бели фурии.

Фуриите забушуваха сред халите, изпепелявайки ги една след друга.

Една от стихиите вдигна ръка и запрати огнен смерч към Карис.

Тлеещите огньове се разгоряха с нова сила. Пожарът забушува отново, поглъщайки греди и стърчащи стълбове.

Градът избухна като огнено зарево, хиляди вопли се издигнаха над огнения ад.

Към небето се извисиха колони от пушеци, червени от отблясъците на пожарите. Дори атакуващите хали заотстъпваха пред бушуващите стихии, които постепенно загубиха човешките си очертания и се превърнаха в злобни звероподобни пламъци.

Ерин гледаше изумена. Огнените стихии газеха сред ордата от хали, сякаш бяха глутница кучета. Огнетъкачите мятаха огнени мълнии сред редиците на халите и скоро пожарите лумнаха и по съседните хълмове.

От югозапад затръбиха бойните рогове на лордовете от Индопал.

Войските на Радж Атън препуснаха към бойното поле.

На склона под тях дъщерята на Лоуикър закрещя команди към войските си. Сребърните бойни тромпети запищяха, сякаш в отговор на призива на Радж Атън. Рицарите й пришпориха конете си и препуснаха като вихър към халите. Стрелците и пешаците нададоха бойни викове и се втурнаха след тях.

— Дай заповед за атака! — промълви едва чуто Андърс на сина си.

Тръбачът наду бойния тромпет и лордовете яхнаха конете си.

Много от тях нямаха търпение на секундата да препуснат към полесражението, подчинявайки се по този начин на предсмъртното желание на своя господар. Но Селинор клекна на едно коляно и повдигна баща си, за да види готовността им за битка, а двама от лордовете застанаха на стража над него.

— Тръгвайте! — глухо каза Андърс на сина си. — Това е нашият ден, часът на твоя триумф. Нека синът на Земния крал се прочуе в боя.

Всички воини на Селинор бяха по конете. Принцът се наведе над баща си и стисна дясната му ръка. Лекарят също се наведе и помириса раната на краля. После каза:

— Ще се оправи. Острието е проникнало в черния дроб, без да нарани сърцето и белите дробове. С даровете си след седмица ще е здрав.

— Чудесно — каза Селинор, изправи се и се метна на коня си. Погледна към стражите, които държаха Ерин, и нареди: — Убийте я, ако се опита да избяга.

Ейвран приключи със скицирането на Печата на съзиданието и се зае с втората руна, която си бе представила в сънищата си.

Водата в езерото забълбука и завря. Момичето вдигна жезъла си и върху повърхността пробягаха геометрични фигури — кръгове, триъгълници и причудливи дъги, сякаш риби пореха с перки водата.

Пот обля челото на Ейвран и гърлото й пресъхна, но тя не обръщаше внимание. Беше така погълната от акта на съзиданието, че не забелязваше нищо друго.

Скоро в езерото заблещука Печатът на глъбините. Вълните се издигнаха като изваяни от лед.

Ейвран огледа произведението си. Стореното я изпълни с удовлетворение. Знаеше, че това е огромна работа, бавна магия, с каквато Бинесман бе опитал да излекува Карис от чумата. Трудът й нямаше да даде окончателен плод в продължение на векове.

И все пак тя усети могъществото на руните. Земята щеше да възвърне силата, жизнеността и здравето си. Тревата щеше да израсте по-зелена и по-висока. Новородените щяха да са по-красиви и умни. Върху дъгата щяха да се появят нови цветове и в пустинята щяха да поникнат цветя.