Дейвид Фарланд - Леговище от кости

Габорн се съвзе и скочи на крака с разтуптяно сърце. Чувстваше ребрата си като натрошени трески. Огромната хала преследваше Йоме.

От проклятията й раните гноясваха. Другите хали наоколо хриптяха и се мъчеха да си поемат въздух. Поради очевидното забавяне на времето звукът се проточваше като зловещо монотонно бръмчене.

Йоме тичаше пред чудовището. Призрачните му руни продължаваха да блещукат, но изпод краката му се стелеше мрак, който замъгляваше гледката. Габорн избърса сълзите от пламналите си очи.

Йоме се провря между две хали — опитваше се да се скрие зад тях. Но Габорн знаеше, че няма да е за дълго. Кралицата препускаше към нея с шеметна скорост.

Габорн усети, че смъртта настъпва към съпругата му.

И вдигна древното копие на Ерден Геборен.

Истинската властелинка връхлетя върху своите Посветители и прегази две от халите.

„Нападни!“, нареди му Земята.

Габорн нададе боен вик и се втурна напред. Халите около него не помръдваха — приличаха на огромни тъмни камъни. Той прелетя между краката на един огромен Посветител и заби копието в коляното на Властелинката.

Кракът й се изметна на една страна. Тя се завъртя към Габорн и той отскочи високо във въздуха, като се преметна презглава. Камшикът й изсвистя под него.

Руните върху муцуната й проблеснаха. Призрачни синкави пламъчета покриваха почти изцяло трите й костни плочи. Макар да бе съсякъл много от Посветителите, сред тях почти липсваха тъмни петна.

Габорн стъпи върху един Посветител и отскочи няколко пъти назад, за да отклони Властелинката от Йоме.

Чудовището се приближи с хриптене. Струйки мрак се заусукваха около глезените на Габорн. Мислите му се замъглиха. Опита се да се задържи на краката си.

„Изтръгни детето от утробата на любовницата си — дочу съскащ шепот в съзнанието си той, — защото е заченато в грях.“

Пред очите му изникна видение, в което той държеше детето от утробата на Йоме, някакъв отвратителен урод. Стискаше мършавото вратле и оглеждаше противното създание, което се гърчеше в ръцете му. Забеляза, че е с четири крака и две ръце и че няма очи. А вместо лице имаше костни плочи и от челюстта му се полюшваха подобни на розови червеи сетивни пипала.

Габорн го запокити на земята.

То извърна лице към него и измяука.

„В нея расте нещо чудовищно — нашепна Истинската властелинка. — Изтръгни го. Спаси народа си.“

Габорн бе обладан от ужасяващо желание. В ботуша си бе напъхал кама. Нищо нему костваше да я измъкне и да забие острието в утробата на Йоме.

„Можеш да освободиш света от злото — прошепна гласът. — Нали тъкмо това искаш?“

„Не! — каза си Габорн. — Това е дете, не е злото.“ Но го сграбчи още по-могъщо желание и той чу как собственият му глас прошепва: „Да, господарю, подчинявам се на заповедта ти“.

Истинската властелинка се спусна към него и Габорн се свлече на колене и пропадна в някакъв водовъртеж на мрака.

— Господарю! — извика Габорн.

Истинската властелинка и Земята отговориха едновременно:

„Да, слуга мой.“

— Не — обърна се Габорн към Властелинката. — Аз не съм твой слуга.

В съзнанието му лумна странна светлина. Ужасното видение избледня и той се озова разтреперан в залата на халите-Посветители. В дясната си ръка стискаше покритото със съсирена кръв копие.

В другия край на пещерата проблесна светлина.

Откъм входа на тунела се чу животински вопъл и Истинската властелинка се обърна натам.

Там стоеше вайлдът на Бинесман.

„Призови веднага Лъчезарните“, нашепна му Земята.

Зелената жена вдигна лявата си ръка и започна да чертае руни във въздуха. Говореше като в транс, с абсолютно празен поглед:

— Времето настъпи, Старице, да изоставиш тялото си. Господарите на Подземния свят настояват за това.

Истинската властелинка изсъска тревожно и заотстъпва от Габорн. Масивната й глава се залюшка наляво-надясно в желанието й да се втурне едновременно и към него, и към вайлда. Тя размаха като обезумяла сетивните си пипала, опитвайки се да долови опасността.

Зелената жена нададе вой и скочи напред с разкривено от ярост лице. Над главата й се появиха бели светлини, отначало малки и бледи, но все по-ярки и едри. Бяха Лъчезарните, десетки бели призрачни силуети с бели крила от светлина.

Зелената жена вдигна ръка и от нея изскочиха кълбета светлина и се пръснаха във всички посоки. Светлината се заизвива, съскаше и пращеше във въздуха. В залата замириса на надигаща се буря.