Дейвид Фарланд - Леговище от кости

И сякаш Бинесман нашепна в ухото й: „Земята страда. Излекувай я. Помогни на Земята да не страда.“

В съзнанието й изникна образ от сънищата й. Появиха се руни — огромни колелета, които да се съединят с тези, които лежаха пред нея.

Ейвран се вторачи в три големи руни, всяка от тях моделирана като Печатите на съзиданието, които властваха над Истинския свят. Самите руни не причиняваха зло. Те бяха само оръдия. И ако посмееше, Ейвран би могла да ги използва за своите цели. Можеше да излекува Земята, да я преправи по образ и подобие на Истинския свят, някога бил първият дом на човечеството.

„Ще се осмеля ли?“, запита се разтреперана тя.

Земята се надигна от нов трус и залата се разтърси.

Ейвран протегна тоягата си и се втренчи в каменистия под — мъчеше се да си припомни великата Руна на живота от сънищата си.

И започна да оформя камъка.

Един от ръбовете имаше формата на сърп, над който се виеха орли. Представи си го и ръбът бавно изникна от земята. Имаше и заоблени хълмчета, из които подскачаха зайци — и хълмчетата се надигнаха от земята. Имаше и долина, където бе видяла от пръстта да никнат слонове, размахали хоботи към небето — и долчинката хлътна.

Ейвран моделираше камъка, като подчиняваше дарбите си на своята воля.

Ерин Конал не помръдваше върху коня си, вцепенена от изумление. Крал Андърс не откъсваше злобния си поглед от лицето й. Миг по-късно злобата му премина в тревога.

— Не! — извика той и се обърна към бойното поле.

Над него изгря бледа светлина, сякаш луната надникна иззад облак.

Ерин нямаше време да се пита коя е причината за тревогата на Андърс или за внезапната светлина. Пришпори коня си и захвърли копието, защото не й вършеше работа на такова близко разстояние. Изтегли късия си меч и нападна Андърс, преди да се е окопитил.

Замахна и заби острието в гърдите му, без да откъсва очи от подобното му на череп лице.

— Майко! — извика той, загледан в бойното поле. След което бавно се извърна към нея.

Очите му я ужасиха — в тях нямаше нито тревога, нито страх, а единствено коварство.

С дясната си ръка кралят сграбчи меча й, за да й попречи да го забие по-дълбоко, а с лявата стисна рамото й.

Политна напред, облягайки се за момент върху нея, и докосна ухото й с уста.

Тя си помисли, че ще й каже нещо, преди да умре, но той само се изкиска сподавено.

Мъжете наоколо се развикаха, а Селинор закрещя:

— Хванете я! Дръжте я!

Лордовете светкавично я наобиколиха. Ерин пришпори коня си, за да се измъкне, но бе обградена.

Селинор скочи от коня си с вик:

— Татко! Татко!

Андърс се отпусна в ръцете на Ерин и рухна на земята, стиснал меча, който продължаваше да стърчи от корема му.

Нечии груби ръце сграбчиха Ерин и я събориха на земята до краля. Трима яки воини се хвърлиха отгоре й. Един дебелак с червена брада се разкрещя:

— Въже! Въже! Да обесим тази кучка!

Крал Андърс вдигна немощно ръка към лицето на Селинор и изпъшка:

— Не! Пощади тази луда нещастница. Тя носи детето ти — бъдеща кралица, която ще управлява света. Затвори я. Обещай ми… да я затвориш… докато не се роди детето.

Главата му клюмна на една страна и той погледна Ерин с очи, изпълнени с болка. Един лекар се втурна сред тълпата и отмести Селинор настрана, след което се приведе да прегледа раната.

Селинор изгледа Ерин с разкривено от ярост лице.

— Вържете я!

Земята се разтресе. На Ерин й се стори, че ще се разцепи под краката й.

Един далекогледец изкрещя:

— Кораби! Кораби в езерото! Воините на Интернук пристигат!

Мъжете завързаха ръцете на Ерин и се качиха на височината да погледнат към града. Един дръпна въжето, за да се изправи. През това време лекарят намаза раната на краля с лечебен балсам.

Ерин дръпна възела, за да се освободи, но въжето се впи още по-здраво в китките й.

От изток се надигнаха бойните викове на главанаците и земята се разтресе под стъпките им.

— Главанаците! Настъпват с хиляди! — извика някой. — Слизат от хълмовете.

Ерин погледна нататък, но в първия момент не видя нищо. След това ги видя да се спускат по стръмния склон с огромните си тояги и червеникава от светлината на далечните огньове козина. Тичаха към ордите на халите, като изминаваха двайсетина стъпки с всяка крачка.

Разузнавателният балон на Радж Атън продължаваше да се носи на неподвижните си криле над Карис. Точно под балона внезапно лумна светлина, последвана от мощна експлозия. Издигна се огромен стълб от огън и пушек, който освети цялото бойно поле.