Лиза Макман - Бдение

Джейни пък няма да ги почерпи от хубавите бонбони, които е донесла за рождения си ден.

Това беше след пътуването с влака и мъжа по долни гащи.

В началното училище на Джейни на няколко пъти й се е разминавало на косъм. Но колкото по-голяма става, толкова по-често съучениците й си позволяват да спят в час. И колкото повече спят, толкова по-трудно е за Джейни. Трябва или да излезе, или да ги събуди, или да рискува да изтърпи последствията.

Остава й още година и половина.

И тогава.

Колеж. Съквартирантка.

Джейни стиска главата си с две ръце.

Обядът е минал, тя излиза от тоалетните и тръгва за следващия час, като по пътя си взима сникърс.

Две седмици по-късно Мелинда Джефърс и богатите й приятелчета се правят, че повръщат, когато се разминават с Джейни в коридора.

Джейни е на седемнайсет. Побърква се от работа, взима колкото се може повече смени.

Старият господин Рийд умира в старческия дом.

Сънищата му вече са постоянни и страшни.

Не е лесно да го събудиш.

Докато тялото на стария човек отслабва, виденията му стават все по-мощни.

Това не влизаше в плановете й.

Джейни започва смяната всеки път с едно странно условие: „Ако покриеш източното крило, ще се погрижа за останалото.“

Другите смятат, че се страхува да види как господин Рийд умира.

Но Джейни няма проблем с това.

21:39

Домът „Хедър“ разполага с малко персонал. Лято е. Трима от пациентите са на прага на смъртта. Двама имат алцхаймер. Един сънува, крещи и плаче.

Някой трябва да изпразва подлогите. Да раздава нощните лекарства. Да оправя стаите за деня.

Джейни се приближава предпазливо. Намира се в западното крило с лице към източното, мъчи се да го запамети. Вдясно на коридора има пет врати, а между тях парапети, прикрепени към стената. Последната врата е на господин Рийд. Няколко крачки по-нататък следва авариен изход.

Понякога между третата и четвъртата врата има медицинска количка. Друг път между първата и втората врата се струпват инвалидни столове. Често до стената има носилка, но обикновено я оставят отляво. Джейни ще трябва да обхожда с поглед коридора всеки път, преди да премине през него, независимо кой ден от седмицата е, защото понякога, всъщност в повечето дни, хората се движат нагоре-надолу без определена посока. А Джейни не иска да се натъкне на никого, в случай че върви на сляпо.

Тази вечер коридорът е празен. Малко по-рано Джейни е забелязала, че семейство Силва са на посещение в четвърта стая. Сега проверява книгата за посетители и вижда, че са си тръгнали. Други записани няма. Става късно. Джейни или ще си свърши работата, или ще я уволнят.

Влиза в източното крило. Бързо успява да сграбчи парапета и почти мигновено се превива на две.

21:41

Шумът от битката е смазващ. Двамата със стария господин Рийд са в окоп на някакъв плаж, осеян с тела и подгизнал от кръв. Джейни толкова пъти е виждала тази сцена, че би могла да възпроизведе репликите наизуст. Тя винаги свършва по един и същ начин — с пръснати навсякъде крайници, хрущящи кости под краката и тялото на господин Рийд, което се разпада на миниатюрни парчета, ронещи се от трупа му като стъргано сирене или плътта на прокажен.

Джейни прави опит да мине без инциденти по коридора, като се държи за парапета. Кошмарът е изтощителен и тя не може да се съсредоточи достатъчно, за да си спомни броя на вратите. Продължава да върви, напредва, придвижва се някак, докато накрая се удря в стената. Ръцете и краката й са безчувствени. Иска да спре това, което ще се случи. Връща се назад, осем, десет, може би дванайсет крачки и пада на пода пред вратата на господин Рийд. Главата й изкънтява на плочките и тя е вече заедно с него на бойното поле.

Трябва да намери вратата му и да я затвори. Трябва, но нищо не усеща. Парализирана е. Изтръпнала. Отчаяна.

На проклетия плаж господин Рийд я гледа, вика я да дойде при него:

— Тук отзад. Тук отзад ще сме на сигурно място — крещи той.

— Не! — отваря уста тя, но не се чува звук. Как да привлече вниманието му? Не, не тук! Тя знае какво следва.

Първо се отронват пръстите на господин Рийд.

После носът и ушите.

Той не откъсва поглед от Джейни.

Винаги става така.

Сякаш го е предала.

— Защо не ми каза? — изхриптява.

Джейни не може да говори, не може да се движи. Всичко се повтаря, тя се бори, главата й ще се пръсне всеки момент. „Просто умри, старче!“, иска й се да извика. Не мога повече! Сънят вече е към края си.