Лиза Макман - Бдение

Но изведнъж изниква нещо ново. Различно.

Господин Рийд се обръща към нея, докато стъпалата му се отделят от глезените и той започва да се клати като на кокили. Очите му са разширени от ужас, битката кипи около тях.

— По-близо, по-близо! — крещи той. Няма пръсти, бута с тяло пистолета в ръцете й. През това време собствената му ръка се откъсва от рамото и се изсипва на плажа във вид на купчина прах. Той избухва в плач: — Помогни ми. Помогни ми, Джейни!

Джейни гледа вцепенена. Тя вижда врага, но знае, че той не я вижда. Тя е в безопасност. Срещу нея са умоляващите очи на господин Рийд.

Вдига пистолета.

Насочва го.

И натиска спусъка.

Джейни лежи свита на носилката в източното крило, когато грохотът от гърмежите в съня на стария господин Рийд рязко секва. Тя примигва, зрението й се прояснява бавно и успява да различи двама от санитарите в дома, надвесени над нея със загрижени погледи. Леко се надига. Главата й клюмва.

— Внимателно, Джейни, миличка — успокоява я нечий глас. — Изглежда си припаднала. Да изчакаме доктора, а?

Джейни вдига глава и се ослушва за звук, подобен на бипкане. Секунда по-късно го чува.

— Старият господин Рийд е мъртъв — казва с пресипнал глас.

Отново се строполява на носилката и губи съзнание.

Докторът предлага:

— Ще трябва да направим някои изследвания. Трябва ни компютърна томография.

— Не, благодаря — казва Джейни. Тя е учтива, но твърда.

Докторът се обръща към майката на Джейни:

— Госпожо Ханаган?

Майката на Джейни свива рамене. Гледа през прозореца. Пръстите й треперят, играе си с ципа на дамската си чанта.

Докторът шумно въздъхва, раздразнен.

— Госпожо — започва пак. — Представете си, че получи припадък, докато шофира. Или пресича улицата. Моля ви, помислете.

Госпожа Ханаган затваря очи.

Джейни се прокашля:

— Може ли да тръгваме?

Докторът дълго се взира в нея. После в майка й, която зяпа в скута си. И отново се обръща към Джейни.

— Разбира се — казва меко той, — но ще ми обещаеш нещо. Не само заради твоята безопасност, но и заради всички на пътя — моля те, не шофирай.

Много й се иска да му каже, че това не може да се случи, докато кара, просто за да спре да се тревожи.

— Добре. Обещавам. Ние и без това нямаме кола.

Госпожа Ханаган става. Джейни и докторът също.

— Ще се обадиш в кабинета ми, ако пак стане нещо, нали? — Протяга ръка към Джейни и двамата се сбогуват.

— Да, ще се обадя — лъже тя.

Двете Ханаган се връщат в чакалнята.

Джейни отпраща майка си на автобусната спирка:

— Идвам след теб.

Майка й тръгва към изхода. Джейни плаща. Сметката е 120 долара, които тя е извадила от парите, скрити за колежа. Кой знае колко щеше да струва компютърната томография. Но тя няма да похарчи нито цент повече само за да чуе, че е луда.

Същото мнение може да получи и без пари.

Джейни чака майка си да попита за какво беше всичко това. Със същия успех може да се надява да пораснат цветя на луната. Просто майката на Джейни не се интересува от нищо свързано с дъщеря й. Тя всъщност никога не се е интересувала.

И това е отвратително тъжно.

Така мисли Джейни.

Но пък понякога е удобно.

Нещо се случва, когато един доктор каже на тийнейджър да не шофира, което кара тийнейджъра да направи точно обратното. Просто за да покаже, че докторът не е прав.

Джейни и Кари отиват при Стю в гаража. Той ги вижда да се приближават.

— Ето го и хлапето — казва Стю. Той нарича Джейни хлапе, което е малко странно, защото Джейни е с два месеца по-голяма от Кари.

Джейни кимва и се усмихва. Прокарва леко ръка по капака, за да усети извивките на колата. С цвят на мляко е. И е по-голяма от Джейни. Красавица.

Стю й връчва ключовете и Джейни му брои хиляда четиристотин и петдесет долара.

— Бъди добра с нея — казва той носталгично. — Потягам я откакто тя беше на седемнайсет, а аз на тринайсет. Сега мърка като коте.

— Добре — с усмивка обещава Джейни, качва се в своя „Шевролет Нова“ от 1977 година и пали.

— Казва се Етел — добавя Стю с малко засрамен вид.

Кари стиска ръката на Стю, омазана в моторно масло.

— Джейни е много добър шофьор. Карала е моята кола много пъти. Етел ще е добре. — Целува го бързо по бузата. — До довечера — казва тя и свенливо се усмихва.

Стю примигва. Кари се качва в нейния „Мъркюри Трейсър“, а Джейни се мушва зад волана на новата си кола. Погалва таблото и Етел промърква.

— Добро момиче — тананика си тя.