Лиза Макман - Бдение

Тя се усмихва.

— Да. Аз също.

— Това е добре. — Той говори така сякаш е на бизнес среща. — Ами Клиниката за изследване на съня?

— Уф. Страхотна идея, но не съвсем, така излезе. Още с влизането нечий сън ме засмука веднага след като сестрата отвори вратата на стаята, където щяхме да спим. Трябваше да се махна. — Замълчава за малко. — Беше сънят на господин Абернети. Просто не ми се искаше да знам какво сънува този селяндур.

Кабъл се задавя с пепсито.

— Добро решение. — Става сериозен за миг, умислен. Но после махва с ръка и прогонва мислите си. — Да. Много добро решение.

— Какво?

— Нищо. Значи, първо се опитах да сънувам, че ти казвам определени неща. Но не се получаваше. Прекалено много… — спира за миг и я стрелва косо с поглед: — Прекалено много говорех. Повече отколкото исках. Не можех да го контролирам. — Намества се. — И сметнах, че съм се провалил. Но тогава ми хрумна да напиша думите на лист. Упражнявах се няколко пъти и последните няколко нощи се получи.

— Но не си сънувал мен. Поне не до последния момент.

— Точно така. Защото по-лесно управлявам съня, когато съм сам, а знаех, че ако или когато сънувам близо до теб, ти със сигурност ще участваш.

Джейни затваря очи и си го представя.

— Умно — промърморва тя. Отваря очи. — Наистина умно, Кейб.

— Да разбирам ли, че си прочела написаното? — пита той и леко се изчервява.

— Да.

— Всичко?

Тя го гледа изпитателно.

— Да.

— И?

Тя бави отговора си.

— Не знам какво да кажа. Много съм объркана.

Той хваща ръката й и се обляга на дивана.

— Имам много за обясняване. Ще ме чуеш ли?

Тя си поема дъх и бавно го изпуска. Всички причини да го мрази нахлуват отново в главата й. Защитните й инстинкти се събуждат. Не иска пак да се качва на познатото влакче на ужасите.

— Ами — проговаря накрая, — не мога да си представя, че бих повярвала дори и на една дума. Лъжеш ме от самото начало, Кейб. За всичко. — Гласът й издава болка.

Поглежда встрани.

Издърпва ръката си от неговата.

Изправя се рязко и почти извиква:

— Къде е банята?

— Мамка му — процежда той. — През кухнята, първата врата вдясно.

Намира банята и хлипа тихо над мивката, после издухва носа си и сяда на ръба на ваната, докато отново се стегне. Разбира, че вече е на влакчето, и то на предната седалка.

Когато се връща в хола, го заварва да разговаря по мобилния си телефон с лакти, подпрени на коленете и лице, заровено в шепите си. Приключва разговора с едно лаконично „До утре“ и затваря капачето на телефона.

— Виж — обръща се е глух глас към нея, но без да я гледа. — Има някои неща, които не мога да ти кажа. Все още не. Може би след известно време. Но ще ти отговоря на всеки въпрос, на който не мога в момента. Ако това не ти хареса, чувствай се свободна да ме мразиш вечно. Няма да те притеснявам.

Тя е смутена.

— Добре — изрича бавно. Решава да започне с лесен въпрос. — С кого разговаря преди малко?

Той затваря очи и изсумтява:

— С Шей.

Джейни стои на вратата на хола като пияна. Яростни сълзи бликват от очите й. Но когато отново проговаря, гласът й е мъртвешки спокоен.

— Боже, Кейб.

Обръща се, взема чантата си и без да поглежда назад, излиза.

Качва се в колата.

Но няма как да излезе от алеята.

Може да блъсне идиотския му автомобил на сводник например.

Не, това не би се отразило добре на Етел.

— По дяволите! — изругава тя и безпомощно отпуска глава на волана. Дори през двора не може да мине, без да нарани Етел заради тъпата канавка.

Чува как входната врата се затръшва. Той тича да премести колата си. Пали и паркира на тревата успоредно на нейната, така че тя да излезе на заден.

Джейни не знае защо стои още там и не си тръгва.

Той доближава страничния прозорец.

Може да си потегли във всеки един момент.

Чука.

Тя се колебае, отваря прозореца на сантиметър.

— Наистина съжалявам, Джейни — казва той.

Крещи той.

И се прибира обратно.

Тя прекарва на алеята пред къщата му, умряла от студ, трийсет и шест минути. Спори със себе си.

Защото си мисли, че също е влюбена. И в момента има два начина, по които може да се държи като влюбена глупачка.

Избира по-трудния.

И чука на вратата му.

Той отваря. Пак е на телефона. Очите му са зачервени.

— Ще се опитам — казва в слушалката. Стои неподвижен. Изглежда плачевно.

— Да започнем отначало — настоява бясна Джейни с ръце на кръста. — С кого разговаря току-що, Кейб?

Думите й разсичат студения въздух.