Лиза Макман - Бдение

— С шефа си.

За миг остава изумена.

— Тоест с дилъра? С твоя доставчик? — Сарказмът й звъни в тъмната къща.

Затваря очи.

— Не.

Тя стои. Несигурна.

Кабъл отваря очи. Сваля очилата си и избърсва лице в ръкава. Гласът му е лишен от всякаква надежда.

— Има ли някаква възможност — започва той с равен тон, — да дойдеш с мен? Шефът ми иска да говори с теб.

Тя примигва. Обзема я нервност.

— Но защо? — пита.

— Не мога да ти кажа. Ще трябва да ми се довериш.

Джейни прави крачка назад. Тези думи й звучат познато. Веднъж и тя го помоли за същото.

Изправена е пред дилема.

— Ще карам след теб — казва тихо.

16:45

Следва колата му до търговската част на Фийлдридж. Кабъл завива и влиза в голям паркинг, който обслужва задните входове на библиотеката, пощата, полицейското управление, бара на Франк, една пекарна и жилищен блок. Паркира. Тя паркира до него.

Той тръгва към редицата сгради и отключва врата без номер.

Джейни го следва.

Слизат надолу по някакви стълби и пред тях се разкрива помещение с дузина бюра, отделени е панели, и един офис с врата.

Пет-шест души вдигат глави, докато двамата минават. Кимват му един след друг. Той им отвръща и леко почуква на вратата на офиса.

На стъклото пише с черни букви: Капитан Фран Комиски.

Вратата се отваря. Жена с бронзова коса ги подканва да влязат. Късата й коса обрамчва кафявото й лице. Носи черна пола, шита по поръчка, сако и снежнобяла блуза.

— Заповядайте — казва тя и посочва към столовете.

Те сядат.

Тя също сяда зад бюрото си, затрупано с книжа, три телефона и два компютъра. Остава загледана в двамата си посетители. Обляга лакти на бюрото, сключва показалци пред лицето и подпира устни с възглавничките на пръстите си. Леки бръчици, издаващи годините, опъват очите й.

Сваля ръце от устните си.

— Е, госпожица Ханаган, нали? Аз съм Фран Комиски. Всички ме наричат Капитана. — Навежда се през бюрото и подава ръка.

Джейни се премества малко напред и я поема.

— Приятно ми е да се запознаем, Капитане — изрича механично. Поглежда Кабъл. Той е забил поглед в скута си.

— И на мен — казва Капитана. — Кейб, изглеждаш дяволски зле. Какво ще кажеш да си изясним нещата?

— Да, сър — отговаря Кабъл.

Джейни го поглежда втренчено, чудейки се дали нарочно я нарича така. Капитана явно няма нищо против.

— Джейни — започва жената със суров глас, — Кейб ми съобщи, че е готов по-скоро да загуби работата си, отколкото вас. Типично за толкова млад човек. Както и да е, тъй като тази новина е от твърде голямо значение за мен, ви поканих тук, за да обсъдим ситуацията. Трябва да знаете, че по-скоро бих загубила левия си крак, отколкото Кейб на този етап от играта.

Джейни преглъща. Чуди се какво, по дяволите, става тук.

Капитанът поглежда към Кабъл.

— Кейб казва, че можете да пазите тайна. Така ли е?

Джейни отвръща стреснато:

— Да, госпожо… сър.

Капитанът се усмихва. Напрежението леко спада.

— Така. Тук сте, защото това скъпо момче ви е лъгало, за което аз го инструктирах, и сега се опасява, че повече няма да повярвате на нито една негова дума. Госпожице Ханаган, смятате ли, че можете да вярвате на мен?

Джейни кимва. Какво друго може да направи?

— Добре. Тук някъде имам списък с неща, които съм си нахвърлила да ви кажа, а после ако възникнат още въпроси, сигурна съм, че Кабъл ще може да ви отговори. И вие ще върнете доверието си към него.

Звучи като заповед.

Капитанът започва да рови в купчината листа и слага очилата си за четене. Телефонът звъни и тя автоматично натиска бутон, с който го прекъсва.

— Ето го. Първо. — Поглежда Кабъл, после връща поглед към списъка. — Кейб няма „отношения“ с Шей Уилдър. — Тя надниква над очилата си. — Това не мога наистина да го докажа, госпожице Ханаган, но съм го виждала с усилие да сдържа храната в стомаха си след вечер, прекарана с нея. Това удовлетворява ли ви?

Джейни кимва. Има чувството, че е в нечий идиотски сън.

— Попитах, удовлетворява ли ви? — гласът на Капитана се извисява.

— Да, сър — отвръща Джейни и се изпъва повече на стола си.

— Добре. Второ, Кейб не е дилър, преносител, връзка, клиент и/или нещо подобно в истинския живот. Само се преструва на такъв за пред другите. — Тя спира, но този път не чака отговор. Обляга се, оставя листа на бюрото и почуква с химикалката по зъбите си и продължава. — Трето, толкова сме близо — разделя палеца си на сантиметър от показалеца — до това да заловим много сериозен дилър в северен Фийлдридж, в квартала на богатите. Ако тази операция се провали, защото вие сте подшушнали и една думица, на когото и да е, повтарям, на когото и да е, ще ви държа лично отговорна за това, госпожице. Освен Кабъл и директорът Абернети, вие сте единствената, която знае. Ясно ли е?