Лиза Макман - Бдение

Джейни кимва с широко отворени очи.

— Да, сър.

— Добре. — Капитанът се обръща към Кейб. Лицето й става по-меко. Малко по-меко. — Кабъл, мило момче. С мен ли си или не? Трябва ми ума ти в тая игра. Сега. Или всичко отива по дяволите.

Кабъл поглежда към Джейни и чака. Тя трепва. Той оставя решението на нея. Тя поклаща глава в знак на съгласие.

Той изправя гръб и поглежда Капитана в очите.

— Да, сър. Оставам в играта.

Капитанът кимва и им се усмихва одобрително.

— Добре. Свършихме ли с това?

Джейни се намества неловко на стола.

И хвърля на Кабъл настойчив поглед.

— По дяволите — прошепва тя и забива нокти в страничните облегалки.

17:14

Изтърколва се в банков трезор, където чернокосо ченге седи забързано на пода. Бори се с въжетата около китките си и топката парцали в устата му.

17:15

Тя отново е на стола, но сега Кабъл е зад нея. Току-що е затворил вратата. Отново сяда до нея.

— Благодаря — прошепва тя и прочиства гърлото си. — Това не го очаквах.

Капитанът я следи с присвити очи. Премества поглед от нея към Кабъл и обратно към нея. Кашля. Силно. Чака.

Лицето на Джейни пребледнява.

Очите на Кабъл са широко отворени.

— Имате ли нужда от медицинска помощ, госпожице Ханаган? — пита Капитана.

— Не, сър. Добре съм, благодаря.

— Кейб?

— Тя е добре, сър.

Капитанът потропва с химикалката по бюрото, потънала в размисъл. Накрая произнася бавно:

— Има ли нещо, което вие двамата искате да ми кажете за случилото се преди малко?

Кабъл поглежда Джейни и прошепва:

— От теб зависи.

Тя се колебае.

Поглежда Капитана в очите.

— Не, сър — отвръща. — Просто… там един от служителите ви е заспал на бюрото си и сънува кошмар. Изглежда като банков обир, в който нещата са се развили зле за полицаите. Завързан е в някакъв трезор… сър.

Лицето на Капитана остава непроменено. Вече потупва с химикалката по устните си, но с грешния край. Под носа й се образува диря от сини мастилени точици.

— Кой е полицаят, Джейни? — пита Капитана бавно.

— Н-не… не му знам името. Къса черна коса. Малко над четиридесетте, може би? Беше вързан с въже около глезените и китките и в устата му имаше бяло парче плат. Поне това видях последно. Нещата се променят.

— Рабиновиц — сещат се едновременно Капитана и Кабъл.

— Искаш ли да провериш фактите, Кейб?

— Не се засягайте, сър, но не е нужно. Струва ми се, че ще искате сама да го разпитате.

Капитанът леко накланя глава в размисъл. Прибира косата си назад и нарежда:

— Не мърдайте оттук.

Хвърля им строг, изпитателен поглед, преди да ги остави. Поглед, който казва: „По-добре не се занасяйте с мен.“ После отваря вратата и излиза с широка крачка, а Джейни стисва стола в очакване.

— Тя я остави отворена, Кейб — казва тя и вдишва рязко и дълбоко, докато ослепява.

И отново е в трезора.

Въздухът не им достига. Ченгето се бори да се развърже. Опитва се да извади телефона от колана си. Джейни знае, че иска да се обади на жена си. Мъчи се да привлече вниманието му. Той я поглежда в очите и тя се съсредоточава върху зениците му и мисълта, която му изпраща: Помоли ме да ти помогна . Макар да не знае как точно ще го направи с натъпкания в устата му парцал.

Но чува приглушена молба и осъзнава, че това е достатъчно.

— Да! Точно така. — Тя маха кърпата от устата му и осъзнава, че е проговорила на глас. Страхотно. — Сега. — Отново впива поглед в зениците му и казва: — Това е твоят сън. Можеш да го промениш. На се освободиш.

Полицаят я поглежда с трескави очи.

— Освободи се — призовава го Джейни отново.

Той напряга сили и надава вик.

Ръцете и краката му се освобождават от въжетата.

Измъква телефона си и набира 911. Затваря очи и ключалката на трезора магически се появява от вътрешната страна. Листче хартия със секретния код се появява от нищото.

Успява да отключи мигновено.

И всичко става черно.

17:19

Джейни пак е с Кабъл. Той я държи за ръката.

— Добре ли си, Ханаган?

Излиза за малко и се връща, носейки картонена чаша с вода. Тя жадно я изпива. Трепери съвсем леко, от адреналина най-вече, но се смее.

— Успях. Помогнах му. О, боже, беше страхотно! За пръв път ми се случва с толкова труден сън.

Кабъл се усмихва уморено.

— Ще трябва да ми обясниш по-късно — прекъсва я той, — ако все още ми говориш.

— О, Кабъл, аз…

Капитанът се връща в стаята и затваря вратата.

— Кажете ми какво видяхте, госпожице Ханаган. Ако обичате. Рабиновиц няма нищо против.