Лиза Макман - Бдение

Джейни премигва. Не може да повярва, че Капитанът я взима на сериозно. Разказва й всичко, което е видяла в трезора.

Следва дълга.

Дълга.

Пауза.

— Боже мили — изрича Капитана накрая. Хвърля очилата на бюрото. — Как го направи? Ти си… ти си…

Колебае се. Продължава, сякаш говори на себе си, със странна нотка в гласа. Може би дори със страхопочитание. — Ти си същинска Марта Стюбин.

18:40

Кабъл и Джейни нагъват мазни бургери и картофки в бара на Франк до полицейското управление. Подпрени на плота, седят на кръгли червени въртящи се столове и гледат как готвачите пържат бургери на два метра от тях. Това е едно от онези старомодни места, където все още можеш да си поръчаш малцов млечен шейк.

Дъвчат машинално. Мислите им се мятат като във водовъртеж.

20:04

Връщат се в дома на Кабъл. Той я развежда из двете стаи, които не е виждала: спалнята му и стаята с компютрите. Има два компютъра, три принтера, радио и полицейски скенер.

— Невероятно — възкликва тя, докато се оглежда наоколо. — Чакай, чакай малко… сам ли живееш?

— Вече да.

— Вече…

— На деветнайсет съм. До девети клас бях една година преди теб. Може да си спомняш.

Джейни си спомня, че той остана да повтаря и дойде в техния клас.

— Било е, преди да те познавам.

— Брат ми се появява от време на време, само за да провери дали не съм се забъркал в неприятности. С жена му живеят на няколко километра оттук. Изнесоха се, слава богу, когато бях на осемнайсет.

— Слава богу?

— Къщата е наистина малка. Стените са тънки. А те са младоженци.

— Аха. Ами родителите ти?

Кабъл се изляга на дивана. Джейни сяда на стол до него.

— Майка ми живее във Флорида. Някъде там. Струва ми се. — Вдига рамене. — Татко ни отгледа, така да се каже. Но мисля, че мен по-скоро брат ми ме отгледа.

Джейни се свива на стола и го наблюдава. Той е далеч. Тя чака.

— Татко беше във Виетнам, в края на войната. Умът му се обърка. — Кабъл я поглежда. — Когато мама си тръгна, той се озлоби. Общо взето, ни смазваше от бой… — Кабъл забива поглед в масата. — Умря. Преди няколко години. Всичко е наред. Преодолял съм го. Край. — Кабъл се изправя и се протяга.

Джейни също става.

— Заведи ме там — моли го тя.

— Какво?

— Покажи ми. Онова място, зад бараката.

Той хапе устни. Колебае се.

— Добре… Всъщност… Не съм бил там от доста време. Беше моето скривалище едно време.

Тя кимва. Взима си палтото. Подхвърля му неговото. Излизат през задната врата.

Заледената трева хрущи под краката им.

Въздухът мирише на сняг.

Когато наближават, Кабъл забавя крачка.

— Ти продължавай — казва той. Спира пред малка градинка, потънала в зимен сън.

Джейни го поглежда. Бои се.

— Добре — съгласява се накрая. И тръгва през тревата, която става по-висока и скрипти по-силно.

Джейни влиза в тъмното и изчезва от погледа на Кабъл. Спира зад бараката и се вглежда в съборетината, докато очите й привикват с тъмнината. Вижда мястото, където се обляга в сънищата му и застава там.

Поглежда наляво.

Чака чудовището.

Но вече знае, че чудовището е умряло заедно с баща му.

Примъква се до ъгъла, за да огледа пътеката, по която то обикновено идва.

Вижда всичко много ярко.

Кабъл излиза от къщата. Блъсва вратата.

Мъжът на стълбите крещи. Следва го.

Юмрукът в лицето на Кабъл.

Газта по корема му.

Огънят и крясъците.

Трансформацията.

И чудовището, което тича към нея, с ножове вместо пръсти, и вие.

Тя започва да губи разсъдък в тъмнината.

Поема си дълбоко дъх.

Нуждае се, отчаяно се нуждае да чуе, че е било само сън.

Той седи на задното стълбище. Безмълвен.

Тя се приближава. Хваща ръката му. Води го вътре.

Къщата е тъмна. Пипнешком търси ключа на лампата и в следващия миг светлината очертава сенките им на стената. Спуска завесите. Взима палтата им и ги мята на столовете в кухнята, докато той стои и я наблюдава.

— Покажи ми — казва тя. Гласът й леко трепери.

— Да ти покажа какво? Струва ми се, че видя всичко. — Смехът му е кух, несигурен. Опитва се да прочете мислите й.

Тя вдига ръка и бавно разкопчава ризата му. Той си поема дъх на пресекулки. Затваря очи за миг. И отново ги отваря.

— Джейни — прошепва.

Ризата му е на пода.

Тя повдига фланелката му. Съвсем малко. Взира се в очите му. В тях има молба. Плъзва пръсти по тялото му. Докосва меката кожа отстрани на кръста му. Усеща как се учестява насеченият му пулс. Прокарва ръце нагоре.

Напипва белезите.