Лиза Макман - Бдение

Започва да губи разсъдъка си.

— Концентрирай се — вика Джейни. — Промени го.

Давещата се Джейни затваря очи. Потъва все по-надълбоко. Рита с крака, докато губи съзнание, отчаяно опитва да се движи, да се върне горе, на повърхността.

— Концентрирай се — повтаря другата. — Хайде, направи го!

На кожата на врата й пробиват хриле.

Тя отваря очи.

Диша. Дълги пречистващи вдишвания. Под водата. Усеща гъдел. Смее се невярваща на мехурчетата.

Поглежда нагоре — Джейни и госпожица Стюбин й се усмихват. Пляскат с ръце във водата, забавено, беззвучно. Доплуват до нея.

Бившата давеща се Джейни се засмива.

— Успях — казва тя. От устата й излизат балончета, които се пукат и се превръщат в думи, като в анимация.

— Успя — кима другата Джейни, а косата й се стеле след нея като коприна.

— А сега да плуваме — подканва я госпожица Стюбин. — Някой те чака там горе на брега.

Другата Джейни и госпожица Стюбин плуват донякъде с нея, после спират и й махат да продължи сама.

Тя приближава брега, стъпва и се изправя, а хрилете й изчезват. Излиза от водата. Тениската и боксерките, с които обикновено спи, са подгизнали.

Там е Кабъл. И той е по боксерки. Мускулите му се открояват на слънчевата светлина. Тялото му е загоряло. Блести.

Мястото прилича на пуст тропически остров.

Той е неподвижен.

Въжето го няма в ръцете му.

Седи на пясъка.

Тя очаква от него да направи нещо, но той не помръдва.

— Помни, сънят е твой — чува гласа на другата Джейни. Онази, която знае, че тя сънува.

Тя се приближава към него след кратко колебание:

— Здравей, Кабъл.

Той вдига поглед и казва:

— Загрижен съм за теб. — Кафявите му очи помътняват.

Джейни иска да му повярва. И му вярва.

— Ами Шей? — пита тя.

— Сънищата не са спомени — отвръща той. — Моля те, говори с мен.

06:29

Джейни се усмихва в съня си. Тя вече може да го контролира, връща се обратно в него, променя го, започва го от различни моменти, за да го направи забавен или секси, или красив, или смешен.

08:05

Часовникът звъни. Джейни остава със затворени очи и се пресята да го изключи. Лежи, връщайки се към съня. Припомня си го. Запаметява го.

Когато вече е запечатан в ума й, сяда и го записва в дневника си.

Не може да спре да се усмихва.

Случилото се е все още малка стъпка. Но й дава надежда.

Изучава книгите цял ден, докато не идва време за работа.

21:58

В старческия дом е тихо. Всички обитатели лежат добре завити в креватите си, вратите са затворени. Джейни попълва картони на рецепцията. Сама е.

Дисплеят за повиквания е тъмен, преди да светне лампичката на стаята, която обитаваше госпожица Стюбин. Сега там има нов пациент. Казва се Джони Маквикър.

Джейни оставя химикалката и отива да види какво му е нужно.

Но господин Маквикър спи.

Сънува.

Преди да загуби зрението си, Джейни се подпира на стената.

21:59

Намират се в мазето на някаква къща. Вътре е сравнително светло и не е много студено. Из въздуха се носят сиви листа и се трупат пред приземния прозорец. Джейни скоро осъзнава, че вижда всичко в черно и бяло.

Господин Маквикър е може би с двайсетина години по-млад. Стои в долния край на стълбището с някакъв младеж, когото нарича Едуард.

Крещят си.

Злобни неща.

Господин Маквикър изглежда потресен, а Едуард изкачва стремително стълбите и изхвърча от къщата, затръшвайки вратата.

Възрастният мъж се опитва да го последва, но движенията му са забавени. Опитва се да каже нещо, но от устата му не излиза звук. С всяко следващо стъпало потъва все по-дълбоко под тежестта на собствените си крака.

Поглежда Джейни. Лицето му е напукано и прорязано от бръчки, набраздено от сълзи. После отмества поглед някъде зад гърба й.

Тя се обръща.

Там в дъното е госпожица Стюбин, стои и наблюдава. Чака. Чака нещо. Усмихва се окуражително на господин Маквикър.

Лицето му е изпито от мъка.

От очите му отново потичат сълзи.

Потъва още по-дълбоко в стълбите и вече изобщо не може да помръдне.

Госпожица Стюбин стои търпеливо и го наблюдава състрадателно. Затваря очи и сбърчва чело. Неподвижна като мъртвец.

— Помогни ми — извиква той накрая така силно, сякаш някой раздира дробовете му.

Госпожица Стюбин се приближава до господин Маквикър.

Подава му ръка.

Помага му да се измъкне от стълбището, което магически се възстановява. Но вместо да го поведе на горе, връща го обратно в началната точка на съня.