Лиза Макман - Бдение

Само това.

Докато става време да се връщат вкъщи.

14:00

Джейни и Кабъл пак са на задните седалки. Кари и Мелинда са пред тях. От другата страна на пътеката Савана и Кайл се натискат. Джейни си казва, че трябва да започне да прави залози за тези неща.

Пред тях е Шей или поне багажът й. Тя, изглежда, е решила яростно да игнорира Джейни. Опитва се да завърже разговор с Кабъл, като сяда на пътеката до него. Той е студен и не особено заинтригуван.

Това само настървява още повече Шей.

Кари и Мелинда се обръщат една към друга на седалките, за да си говорят. Кабъл участва в разговора, шегува се, Джейни гледа през прозореца. Той пъха ръката си в нейната.

Другите забелязват.

Кари й намига.

Мелинда я поглежда с пламнал поглед.

Шей се намества на пътеката и се обляга на крака на Кабъл, пърхайки с мигли като обезумяла. Направо е плашеща.

В предната част децата жужат и се смеят, пеят, приказват. Будни са и не спират да се движат. Джейни изпада в приятен унес с глава, опряна на прозореца.

19:31

Вече са на паркинга пред гимназия „Фийлдридж“. Кабъл внимателно буди Джейни. Тя се изправя на седалката, чудейки се къде се намира. Той се усмихва и й прошепва:

— Успя да поспиш.

Събира саковете им и слиза с нея от автобуса. Придружава я до колата на Кари.

— Хайде, Кабъл — казва Кари и се подсмихва. — Нека те закарам. Освен ако не искаш Шей да… а, ето я и нея.

Кабъл гледа ужасен. Пъха се на задната седалка в колата на Кари, без да издаде звук:

— Да се махаме оттук. Скапани тъпи мажоретки.

Кари се смее. Излиза от паркинга, продължава по улицата, изпреварвайки останалите, и се обръща към Кабъл:

— Е, къде живееш?

— На „Уейвърли“. На две пресечки източно от вас. Но ще сляза с Джейни и ще се прибера пеша, ако нямаш нищо против. Тя има някакво предубеждение към моята улица.

— Моля!? — извисява глас Кари.

— Нищо. Кейб, млъквай — засмива се Джейни.

Кари отбива в тяхната алея. Навън е хладно. Свежо. Сърпът на луната хвърля оранжева светлина върху покрива на Етел, паркирана на алеята на Ханаган. Кари взема багажа си, прозявайки се.

— Ще си лягам. Хайде, до после. — Довлича се до входната врата, отключва, махва им с ръка и влиза, като хлопва след себе мрежата против комари.

Джейни държи сака си и маха на Кари. Поглежда Кабъл. Неловко е да стоят пред къщата й. Тръгват към входа.

— Искаш ли да влезеш за малко? — предлага Джейни, като се опитва да не издава притеснението си.

— Става — съгласява се той. Гласът му звучи успокояващо. — Мисля, че имаме за какво да поговорим. Вашите тук ли са?

— Майка ми сигурно вече е припаднала в стаята си. Само аз и тя сме.

— Супер — отвръща той, но в очите му се чете разбиране.

Влизат. От майка й няма и следа, освен малка празна бутилка от водка на плота в кухнята и мивка, пълна със съдове. Джейни хвърля бутилката в боклука.

— Извинявай за кочината — казва засрамено. — Къщата блестеше, когато я оставих вчера сутринта.

— Забрави. После може да почистим, ако искаш.

Джейни разперва ръце към хола:

— Ами. Това е.

— Спиш тук, а? — Той не се шегува.

— Не, имам си стая. Ела.

Отваря вратата. Вътре няма много мебели и е спретнато.

— Хубаво е — казва Кабъл. Хвърля бърз поглед към леглото, обръща се рязко и двамата се връщат в хола.

— Гладен ли си?

— Червата ми къркорят — признава той.

— Чакай да видя какво имаме. — Джейни претърсва шкафовете и хладилника и се връща с празни ръце. — Лоша работа. Съжалявам — казва накрая и се завърта. — Тук няма нищо.

Тогава осъзнава, че той я е наблюдавал през цялото време.

— Можем да си вземем пица.

— Звучи добре.

— Излиза ли ти се?

Джейни въздъхва и се почесва.

— Не съвсем.

— Добре. Да поръчаме.

Джейни намира номера на „Пицата на Фред“ и поръчва.

— Трийсет минути — обявяват от другата страна.

Кабъл хвърля двайсетдоларова банкнота на масичката за кафе и сяда.

— Кейб.

— Да.

— Какво е това?

— Това са двайсет долара, Ханаган.

Джейни въздъхва.

— Хайде да сме откровени един с друг, става ли?

— Ама разбира се. Все пак цялата ни връзка се основава на това, нали? — Усмихва се язвително и свежда поглед.

Тя се свива от неудобство, докато думите му висят укорително във въздуха.

— Виж, съжалявам — започва тя. — Имам много да обяснявам. Но със сигурност знам, че нямаш повече пари за харчене от мен самата. Тъй че, защо аз не платя?

— Не. Следващ въпрос.

Джейни се настанява до него и поклаща глава. Отказва се да спори.