Лиза Макман - Бдение

— Добре.

Сяда по турски и се обръща към него.

— Окей. Как успя да влезеш два пъти в съня?

Той отмества поглед настрани, после пак я поглежда.

— Направо на въпроса, значи.

— Ами, да.

— Добре… Отговорът сигурно е: Нямам. Никаква. Шибана. Представа. И ми кажи кога е мой ред да задавам въпроси. Защото бих искал да знам как, по дяволите, ти влезе в моя сън.

Джейни се изчервява:

— Някои от сънищата ти са доста хубави.

— А, така ли?

Съвсем неочаквано Кабъл се навежда напред и хваща брадичката й. Доближава я и проследява скулите й с палец. Слага устни върху нейните.

Джейни се отдава на целувката. Затваря очи и обгръща рамото му с ръка. Изследват устните си със сладост. Кабъл заравя пръсти в косата й и я придърпва по-близо. Но преди това да прерасне в нещо друго, Джейни се отдръпва. Усеща крайниците си като гумени.

— По дяволите! — заеква тя. — Ти… ти…

Той се усмихва лениво с все още влажни устни.

— Какво?

— Целуваш се по-добре отколкото си представях. Дори в…

Той премигва.

— Не — в гласа му звучи протест. — Не, не, не. Дори не ми казвай, че и там си била.

Тя прехапва устна.

— Да. Ако не беше спал в библиотеката, може би нямаше да знам това.

— Боже! — възкликва той. — Вече нищо лично ли не ми остана? — Обръща се смутен. — Мисля, че трябва да започнеш отначало.

Джейни въздъхва и се отпуска на канапето. Чувства се така, сякаш й предстои да преживее всичко отново.

— Кратката версия ли? Сънищата на хората ме засмукват. Не мога да направя нищо. Не мога да ги спра. Това ме побърква.

Той я гледа продължително.

— Окей, но как? Това е просто странно.

— Не знам.

— От скоро ли е?

— Не. Първия път, който си спомням, бях на осем.

— Значи в онзи сън, моя, когато стоях зад теб и се гледах как… — Държи се за главата и разтрива слепоочията си. — Добре, значи така виждаш сънищата? Както аз наблюдавах моя, докато го сънувах.

— Много е особено, нали — казва Джейни меко. — Знам, че всичко е наистина много идиотско. Съжалявам.

На вратата се чука. На Джейни й олеква. Скача. Грабва двайсетачката и отива да отвори.

Оставя пицата и двулитрова бутилка пепси на масичката и отива в кухнята за бира, чаши, салфетки и картонени чинии.

Налива пепси на Кабъл и отваря бирата. Отпива глътка, докато той си взема парче пица.

— Сега, кажи какво друго си виждала в сънищата ми, преди да ме хване параноята?

— Окей — започва тя плахо. — Стоим зад бараката, обора или каквото там е. Това задният ти двор ли е?

Той кима, дъвчейки.

— До вчера те бях виждала само в образа на онова чудовище — Джейни свива несигурно рамене, — онова и кухнята. Което хвърли стола. Това беше чисто съвпадение, дори не предполагах, че ти си онзи, който сънува. Не и в началото. Просто карах покрай твоята къща.

Кабъл затваря очи, потръпва и оставя пицата си в чинията.

— Значи, ти си била — казва той след малко. — Знаех си, че съм виждал колата ти преди. Смятах те за… някой друг. — Замълчава, потънал в мисли. — Дворът. О, боже, твоето суеверие… По дяволите!

Той изпъва гръб, ръцете му застиват във въздуха, затваря очи. Връща се мислено назад. Свързва нещата. После се обръща към нея, гледайки я изпитателно.

— Можеше да се разбиеш тогава.

— Изобщо не съм разбрала, че някой ме е видял.

— Фаровете. Фаровете на колата ти. Това ме събуди. Светеха в прозореца ми… Господи, Джейни.

— Прозорецът на стаята ти трябва да е бил отворен. Иначе нямаше да се случи. Нямах представа, че е твоята къща.

Той се отпуска и поклаща леко глава, опитвайки се да подреди пъзела.

— Добре. Давай към хубавата част, преди съвсем да съм си изгубил апетита.

— Там зад бараката… Ти идваш при мен. Докосваш лицето ми. Целуваш ме. И аз те целувам.

Кабъл мълчи.

— Това е — казва Джейни.

Той внимателно я поглежда.

— Само това?

— Да. Кълна се. Но целувката си беше хубава.

Кабъл кима, потънал в размисъл.

— Проклетият звънец винаги бие в този момент, нали.

Тя се усмихва.

— Да.

Мълчи, чуди се дали да не му каже за онази част от съня, в която я моли за помощ, но той вече е на друга тема.

— Значи, когато те намерих на масата в библиотеката преди няколко седмици и ти едва смогна да се изправиш… Ти не спеше тогава, нали?

— Не.

— Зле ли беше?

— Много зле.

Той сваля очилата и притиска главата си с ръце. Разтрива очи.

— Боже мой. Помня онзи сън. — Навежда глава. Джейни чака да продължи. — Значи затова като те питах дали си сънувала кошмар, ми отговори така уклончиво.