Лиза Макман - Бдение

— Просто исках да разбера дали си разбрал, че съм била там и съм гледала. Дори когато говорят с мен в сънищата си, хората после не си спомнят нищо. Поне не го споменават.

— Не се сещам да съм те виждал там или да съм говорил с теб, освен когато всъщност те сънувам — размишлява Кабъл. После изведнъж казва: — Джейни, ами ако не искам да го виждаш?

Джейни си взима парче пица.

— Много се старая, опитвам се да се измъквам от сънищата. Не желая да съм воайор, наистина, но не зависи от мен. Почти невъзможно е. Поне засега. Но все пак напредвам. Бавно. — Прави пауза. — Ако не искаш да виждам нищо, предполагам, че не трябва да спиш близо до мен.

Кабъл я поглежда с усмивка.

— Да, но съм известен с това, че спя в училище.

— Би могъл да си смениш програмата. Или аз моята. Ще направя каквото искаш.

Поглежда недоядената пица и оставя чинията. Чувства се отвратително.

— Каквото искам? — пита той.

— Да.

— Опасявам се, че не си видяла този сън докрай.

Тя го поглежда. Той среща очите й и Джейни усеща как я залива топлина.

— Може би предпочитам да го изпитам наяве — казва смутено.

Той отпива от пепсито си.

— Преди да се отнесем съвсем… Разкажи ми какво се случва с теб.

Тя мълчи. Избягва погледа му.

— Господи! — продължава той. — Сега схванах защо изперка така, когато се престорих, че не съм аз. Ти трябва да си пълна развалина, Ханаган. — Гали ръката й и тя се обляга на рамото му. Целува я по главата. — Нямаш представа колко ми беше гадно заради това, което направих.

— Няма нищо — казва тя и добавя: — И извинявай за оня ужасен фал в баскетболния мач.

— Всичко е наред. Имах протектор на слабините.

Той върти кичур от косата й на пръста си.

— И кога спиш? Имам предвид нормално?

Джейни се усмихва уморено.

— Обикновено спя нормално, когато съм сама в стаята си. На тринайсет помолих майка си да ми направи услугата да припада в спалнята, не тук. Затворената врата някак блокира всичко.

— Но какво точно се случва?

Тя затваря очи.

— Най-напред преставам да виждам. Всичко около мен става черно. Затворена съм като в капан. Ако е някой лош сън, започвам да треперя и първо пръстите ми изтръпват, после стъпалата и колкото по-тежък е кошмарът, толкова по-силно се парализирам.

— Джейни — казва той нежно и я поглежда.

— Да.

Той гали косата й.

— Тогава в автобуса си помислих, че умираш. Тресеш се, гърчиш се, очите ти се обръщат под клепачите. Бях готов да открадна най-близкия телефон, да натикам портфейл в устата ти, за да не си счупиш зъбите и да се обадя на 911.

Джейни мълчи дълго.

— Не е толкова лошо, колкото изглежда.

— Лъжеш.

Тя го поглежда. После признава:

— Да, наистина е зле.

— Кой друг знае? Майка ти?

Тя гледа недоядената пица. Поклаща глава.

— Никой. Нито дори тя.

— Не си ли била на лекар за това?

— Не. Не за помощ.

Той разперва ръце.

— Но защо? — Гледа я изненадан. И тогава изведнъж разбира защо. — Извинявай.

Тя не отговаря. Мисли. Мисли усилено.

— Знаеш ли, никой освен теб не е бил там с мен. — Гласът й е мек, отнесен. Хвърля му кос поглед. — Ето тази част не разбирам. Как успя?

— Не знам. Изведнъж се оказа, че имам две гледни точки: една на наблюдател и една на участник. Като виртуална реалност, картина в картината или нещо такова.

— И не ми казвай, че щеше да повярваш и на думичка от всичко това, ако не го беше преживял с мен.

Кабъл кимва сериозно.

— Права си, Ханаган.

22:21 е, когато Кабъл й казва лека нощ на вратата. Обляга се на рамката и Джейни го целува лекичко по устните.

Скача от стъпалото на тревата и тръгва към вкъщи, но при алеята за паркиране се обръща.

— Хей, мога ли да те видя утре вечер? Някъде към девет-десет?

Тя кимва усмихната.

— Ще бъда тук. Просто влез, и Кари така прави. Не ми пречи.

21:30

Неделя е. Къщата е чиста. Джейни си е взела почивен ден. Сутринта е напазарувала, пуснала е прахосмукачката, избърсала е праха, измила е пода, лъснала е всичко и е почистила с пара.

И сега спи на дивана.

Кабъл не идва.

Нито се обажда.

21:47

Тя въздъхва, загася лампата и си ляга смазана.

07:35

Джейни грабва раницата и тръгва към вратата. Бясна. И наранена. Мисли си, че знае защо той не дойде.

На стъклото на Етел, под чистачката, има бележка. Плажна е от росата.

Съжалявам, пише.

Е, да, но не толкова колкото аз , казва си тя наум.