Робърт Бенет - Град на стълби

Малагеш примижава. Наясно е, че рано или късно ще се стигне до това.

Малагеш отлично съзнава, че в исторически план глобалната хегемония на Сейпур е в младенческата си възраст. Стотици години преди Великата война Сейпур е бил колония на Континента, колония, създадена от континенталните Божества, разбира се, и в Баликов малцина са забравили това — защо иначе градските старейшини биха наричали настоящото управление „господарите, които слугуват на слугите“? Само помежду си, разбира се.

С други думи, външното министерство е допуснало непростимо глупава грешка, когато си е затворило очите за съществуващото напрежение и е позволило на уважавания доктор Пангуи да дойде тук, в Баликов, и да проучва на воля историята на Континента — архиви, до които самите континентали нямат право да се докосват. Малагеш е предупредила министерството, че решението ще породи хаос в Баликов, и точно както е предрекла, престоят на доктор Пангуи в столицата не се оказва планираната мисия за мир и взаимно опознаване, а тъкмо напротив — в резултат Малагеш трябва да се справя с протести, заплахи, а веднъж дори и с нападение, когато някой е хвърлил камък по доктор Пангуи, но вместо него е уцелил полицай по брадичката.

— Този човек — казва Ярослав, като все още сочи празния стол, — е обида за Баликов и за целия Континент! Този човек е… той е олицетворение на презрението, с което Сейпур се отнася към Континента.

— Е, хайде сега — казва Труни, — това вече е малко прекалено, не мислите ли?

— Позволявате му да чете неща, които никой друг няма право да чете! — казва Ярослав. — Позволявате му да чете неща, писани от нашите бащи и дядовци!

— Позволява му го външното министерство — казва Джиндаш. — Поканен е тук като един вид посланик на мира. А и това няма нищо общо с вашия про…

— Само защото сте спечелили войната, не означава, че можете да правите каквото си искате! — казва Ярослав. — А само защото ние сме я загубили, не значи, че трябва да ни лишите от всичко, което ценим!

— Браво, Василий, кажи им го в очите! — крещи някой от дъното на залата.

Малагеш удря с чукчето си. Залата се смълчава моментално.

— Правилно ли разбирам, господин Ярослав — казва тя уморено, — че сте приключили с възражението си?

— Аз… аз не признавам легитимността на този съд! — казва прегракнало Ярослав.

— Ще го вземем предвид. Главен дипломат Труни, присъдата ви?

— О, виновен — казва Труни. — Много виновен. В най-висша степен виновен.

Всички в залата гледат Малагеш. Ярослав клати глава и оформя с устни беззвучно „не“.

„Човек убивам за една цигара“ — мисли си Малагеш.

— Господин Ярослав — казва тя, — ако се бяхте съгласили на извънсъдебно споразумение след като обвинението ви бе предявено, глобата ви щеше да е много по-малка. Вместо това и въпреки препоръката на този съд — и въпреки моя личен съвет , — вие решихте делото да влезе в съдебна фаза. Вярвам, разбирате, че доказателствата срещу вас, представени от прокурор Джиндаш, са силно уличаващи. Както отбеляза прокурор Джиндаш, тук ние не си говорим за история, а просто работим с нейните резултати. Затова аз със съжаление съм принудена да…

Вратата на съдебната зала се отваря с трясък. Седемдесет и две глави се обръщат натам.

На прага стои дребен сейпурски чиновник, видимо притеснен и нервен. Малагеш го познава — Питри някой си, от посолството, един от лакеите на Труни.

Питри преглъща и тръгва с бърза крачка по пътеката към съдебната банка.

— Да? — казва Малагеш. — Има ли причина за това нахлуване?

Питри протяга ръка, държи някакъв лист. Малагеш го взема, разгъва го и прочита:

ТЯЛОТО НА ЕФРЕМ ПАНГУИ Е НАМЕРЕНО В КАБИНЕТА МУ В УНИВЕРСИТЕТА НА БАЛИКОВ. ВЕРОЯТНО СЕ КАСАЕ ЗА УБИЙСТВО.

Малагеш вдига глава и осъзнава, че всички в залата я гледат.

„Този тъп процес — мисли си тя — сега е дори по-маловажен отпреди.“

Изкашля се.

— Господин Ярослав… В светлината на последните събития съм принудена да преосмисля приоритета на вашия процес.

Джиндаш и Труни казват едновременно:

— Какво?

Ярослав смръщва вежди.

— Какво?

— Бихте ли казали, господин Ярослав, че сте си взели поука? — пита Малагеш.

Двама континентали се промъкват през вратата на съдебната зала. Откриват свои приятели сред множеството, шепнат им нещо. След броени секунди мълвата плъзва. „Убит?“ — надига глас някой сред публиката.

— Поука? — повтаря Ярослав с вдигнати вежди.

— Ще бъда съвсем ясна, господин Ярослав — казва Малагеш. — Питам ви дали и занапред ще проявите глупостта да окачите на вратата си символ, който откровено се свързва с Божество, с надежда да подпомогнете бизнеса си?