Робърт Бенет - Град на стълби

— Леле! — казва Труни.

Малагеш покрива с ръце очите си от срам.

— Ами вие как?… — заеква Ярослав.

— Моля да ме извините, господин Ярослав — прекъсва го Джиндаш, — но сега аз имам думата, нали? Благодаря ви. Нека продължа. Световните регулации бяха приети от Сейпурския парламент през 1650-та, обявявайки извън закона всяко публично позоваване на Божествата на територията на Континента, без значение колко бегло или завоалирано е то. Законът третира еднакво всички нарушения, от това да паднеш на колене насред площада и да крещиш молитви до това да промълвиш под нос името на някое Божество. Всяко позоваване на Божествата — всяко — попада под ударите на Световните регулации и води до наказание. Значителната финансова изгода говори, че господин Ярослав е поставил табелата, като напълно е съзнавал…

— Това е лъжа! — прекъсва го с вик Ярослав.

— … божественото естество на емблемата. Няма значение, че Божеството, с което е свързан символът, е мъртво и че символът не би могъл да дари каквито и да било качества на когото и да било. Позоваването е налице. В резултат действията на господин Ярослав подлежат на глоба от — Джиндаш поглежда записките си — петнайсет хиляди дрекела.

Тълпата се раздвижва, мърморенето нараства до сподавен рев.

— Не е възможно да… — пръска слюнки Ярослав. — Не можете да…

Джиндаш се връща на мястото си, като пътьом стрелва Малагеш с горда усмивка. Малагеш сериозно се замисля дали да не изтрие усмивката му с юмрук в лицето.

Иска ѝ се да заобиколи някак цялото това нелепо зрелище. Дела по закона за Световните регулации рядко стигат до съдебната зала — веднъж на пет-шест месеца, защото повечето биват уреждани чрез извънсъдебни споразумения между канцеларията на Малагеш и обвиняемите. Много рядко някой се чувства толкова уверен в невинността или правотата си, че да настоява за съдебен процес, и когато това се случи, делото неизменно се превръща в нелепо и драматично представление.

Малагеш обхожда с поглед препълнената зала. Има и правостоящи отзад, сякаш това скучно дело е хитова театрална постановка. „Но те не са тук за делото — мисли си тя и поглежда към празния стол в края на съдийската банка. — Не, дошли са да видят човека, който ми причини толкова проблеми.“

Така или иначе, почти всички дела, свързани със Световните регулации, завършват с осъдителна присъда. За двайсетте си години като губернатор Малагеш е оправдала само трима души. „А осъдителните присъди са толкова много — мисли си тя, — защото законът изисква да санкционираме местните, задето живеят според собствените си традиции.“

Изкашля се да си прочисти гърлото.

— Прокуратурата приключи с пледоарията си. Можете да пристъпите към възражението си, господин Ярослав.

— Но… Но това не е честно! — казва Ярослав. — Защо вие имате правото да говорите за нашите знаци, за нашите свещени символи, а ние не можем?

— Щабът на губернатора — Джиндаш махва с ръка да обхване с жест залата — по закон е на сейпурска територия. Не попадаме под ударите на Световните регулации, които се отнасят само за Континента.

— Това е… Това е нелепо! Не, не просто нелепо, това е… еретично! — Ярослав скача на крака.

Съдебната зала тъне в тишина. Всички гледат Ярослав.

„Е, супер — мисли Малагеш. — Сдобихме се с поредния протест.“

— Нямате право да ни причинявате тези неща — казва Ярослав. — Сваляте произведения на изкуството от фасадите на нашите обществени сгради, разграбвате библиотеките ни, арестувате хора, задето са споменали едно име…

— Не сме се събрали тук — казва Джиндаш, — за да дебатираме закона или историята.

— Напротив! Световните регулации ни лишават от собствената ни история! Аз… аз никога преди не бях виждал този символ, който ни показахте, знака на… на…

— На едно от вашите Божества — казва Джиндаш. — Аханас.

Малагеш поглежда към двама от градските старейшини, местната версия на градски съветници на изборна длъжност. И двамата гледат Джиндаш със студена ярост.

— Да! — казва Ярослав. — И никога не ми е било позволено да видя знака ѝ! А тя е била наша богиня! Наша!

Тълпата обръща поглед към приставите, сякаш очаква всеки момент да се втурнат и да посекат Ярослав на място.

— Мислех, че ще правите възражение — казва Труни.

— Вие… вие позволявате на онзи човек — Ярослав сочи с пръст празния стол на доктор Ефрем Пангуи — да дойде в страната ни и да чете историческите ни архиви, народния ни фолклор, легендите ни, все неща, за които ние не знаем нищо! Които не ни е било позволено да научим!