Лийси Харисън - Чудовището на нашата улица

Клео се засмя нервно:

— Какво?

— Добре ли си? — той изпусна въздишка. Дъхът му ухаеше на сладкия аромат на тютюн. В тъмните му бадемови очи се четеше нещо необичайно, меко, но търсещо, може би дори тревожно. У повечето хора това щеше да е израз на страх, но у баща й то изглеждаше необичайно като погребано надълбоко чувство, изровено по време на разкопките.

Клео се усмихна:

— Да, добре съм. Защо?

От трапезарията се чу тих звън: предястията бяха готови. Чисиси слезе бързо от палмата. С тихи стъпки Бастет, Акинс, Ебъни, Уфа, Уси и Миу-Миу се измъкнаха изпод шезлонга и се упътиха към богатото угощение. Клео се усмихна — всичко бе така предвидимо. Но Рам не се усмихваше. Безпокойството придаваше на лицето му суровата твърдост на глинена маска от Мъртво море.

— Новините са навсякъде — той потърка слепоочията си, сребристата му коса бе по-бяла от обикновено. — Какво си въобразява тази Франки? Как изобщо родителите й са допуснали това да се случи? Цялото ни общество е застрашено.

— Значи си чул? — попита Клео, но онова, което искаше да разбере, бе какво точно беше чул.

Рам извади навит на руло вестник от вътрешния джоб и удари дланта си, рязко слагайки край на нежността от срещата им.

— Да не би Виктор да е забравил да сложи и малко ум в главата на дъщеря си? Защото аз, Геб ми е свидетел, изобщо не разбирам как…

Звънецът за предястията отново се чу.

Неочаквано у Клео бликна силен порив да защити Франки. Дали този порив не идваше от нуждата да защити себе си?

— Но нали никой не знае името й, а в училище носи грим за нормита, тъй че и никой не я е познал. Може би се е опитвала да хване Ка 2 2 Според египетската митология това е една от петте съставни части на душата на човек. Йероглифът, с който се отбелязва, представлява два рога, съединени в основата си. — Б.пр. за рогата — предположи Клео, поклащайки се неспокойно на високите си платформи. — Нали знаеш, да промени нещата.

— Какви неща? Та тя е била създадена едва преди месец. Какво й дава правото да променя нещата? — попита той и вдигна очи към транспаранта. „Най-накрая!“ Но чертите на суровото му лице не се смекчиха.

„Откъде знаеш толкова за Франки?“, питаше се Клео. Тя имаше приятели, чиито родители не дръзваха да стигнат по-далеч от Сан Франциско и въпреки това проявяваха удивителна разсеяност към купоните и среднощните разходки с автомобили в тяхно отсъствие. В същото време баща й участваше в археологически разкопки на другия край на света и се завърна, получил повече обаждания от някоя радиостанция, която раздава безплатни билети за концерт. И това ако не беше пълно Ка !

— Какво му става на вашето поколение? — продължи той, без да обръща внимание на въпроса й. — Не цените историята. Не уважавате традициите и наследството от миналото. Не правите друго, освен да…

— Сър? — прекъсна го Ману, чиято плешива глава лъщеше от капките дъжд. В ръцете си стискаше алуминиево куфарче с такава сила, че матовите кокалчета на ръцете му бяха станали сиви. — Къде бихте желали да оставя това?

Докато обмисляше отговора си, Рам поглади наболата след еднодневното пътуване брада. След това погледна Клео и посочи величествените врати в другия край. Стиснал здраво ръката на дъщеря си за лакътя, той я поведе през просторната зала с привичната си грациозност и двамата прекрачиха прага на тронната зала.

Семейство соколи отлетя навън към палмата. Заострените крила на птиците изплющяха и звукът отекна в целия дворец като развени от вятъра знамена.

Медните стени, озарени от пламъка на горящите алабастрови лампи, излъчваха меко кехлибарено сияние. Гладка тръстикова пътека, излъскана от хилядолетните стъпки на босите крака на прадедите им, водеше към издигнатата част, където стояха троновете. Клео се настани върху кадифената лилава възглавничка и отпусна ръце върху златните облегалки, инкрустирани със скъпоценни камъни. Инстинктивно брадичката й се издаде напред, а клепачите й се притвориха наполовина. Сега, когато гледката не бе така ясна, всичко стигаше до нея откъслечно и фрагментарно. Тя неочаквано бе станала царица и поемаше владенията си на малки глътки, вместо да ги погълне наведнъж: черния смарагдов скарабей над вратата… папура край пълзящия Нил… двата абаносови саркофага, разположени на входа.

Картините, миризмите, звуците от владенията й пропъдиха напрежението от последните дни и тя се почувства в безопасност — особено сега, когато владетелят се бе завърнал. Клео дишаше по-свободно, а кожата й потръпваше от усещането за власт. Колко приятно бе да си царска особа!