Лийси Харисън: Чудовището на нашата улица

— Вдигни левия край.

— Ама… — подхвана Беб, но бързо премисли. После активира нивелира на айфона си, завъртя го хоризонтално и зачака търпеливо присъдата на дигиталния балон. В това време какаовите му устни ломотеха нещо на екрана, в чиито ръце се люшкаше съдбата му.

— На мен ми изглежда идеално — обади се Хасина, крепейки се да не падне на позлатената облегалка на древноегипетския трон. — Беб обикновено не греши в изчисленията си. — И за да придаде повече тежест на казаното, ококори широко очертаните си с черен грим очи.

Жената имаше пълно право. Преди шестнайсет години Рам бе възложил на Беб да построи къща с внушителна външна фасада по западните стандарти и в аристократичен дворцов стил според египетските. Няколко месеца след това къщата се появи на номер 32 на Радклиф Уей.

Бяла и гълъбовосива на цвят, отвън многоетажната сграда носеше новобогаташкия отпечатък на имение от предградията. Входната врата въвеждаше посетителя в тесен коридор с дървена ламперия. Стените бяха бежови, слабо осветени и безинтересни . Та как иначе семейството можеше да се опази от любопитните погледи на момчетата, които доставяха пица, и подозрителността на момичетата скаути, които продаваха бисквити? Но в края на този мним коридор имаше втора врата — истинската врата, която отвеждаше към истинския им дом. И там с цялата си дворцова пищност се изправяше часовникът.

Главната зала бе с височината на три етажа и бе покрита с висока стъклена пирамида. При слънчево време светлината се просмукваше във вътрешността като разтопено масло върху парещ хляб. Когато валеше, ритмичното ромолене унасяше обитателите като нежна приспивна песен. Стените бяха изписани с цветни йероглифи. Изящно гравираните алабастрови делви украсяваха гробниците на предците им, а реката, конструирана от Беб и пълна с вода от Нил, пълзеше като змия през всяка стая в двореца. На празниците Хасина я украсяваше с блещукащи чаени свещи, а през останалото време по водата се носеха сини египетски лилии. Тази вечер имаше и от двете.

— Пет минути — извика Беб.

— Закачвайте го! — реши Клео и изненадващо плесна с ръце.

Чисиси, най-страхливата от седемте котки на семейството, се впусна нагоре по високата финикова палма, която растеше насред залата.

— Извинявай, Чи — изгука Клео. — Не исках да те уплаша.

Тих звън се разнесе в коридора. Друго беше уплашило Чисиси, не Клео. И това беше…

— Той е тук! — извика Хасина, щом видя ясния образ на господаря си на монитора до истинската врата.

— По-бързо! — сопна се Клео.

С едно последно отчаяно движение Хасина притисна ъгълчето на транспаранта към колоната и с поглед подкани съпруга си да стори същото. Но бе късно.

— Сър! — тъмните страни на Хасина добиха наситения цвят на узрели сини сливи. Тя бързо слезе от облегалката на златния трон, като избърса невидимите следи от подметките на гладиаторските си сандали. Без нито дума повече двамата с Беб се оттеглиха в кухнята. Миг след това от колоните гръмна широкоспектърният глас на Марая Кери, придружен от тези на Алвин и чипоносковците, и бързото темпо на Ya Halilah Ya Halilah разтърси двореца.

— Татко! — гласът й прозвуча едновременно хрускав и мек като разтопени бонбони М&М . — Добре дошъл у дома! Как мина пътуването? Харесва ли ти транспарантът ми? Сама го направих — тя се изправи гордо между колоните, очаквайки отговора му — макар и да бе в зрялата половина на петнайсетте си години (благодарение на мумифицирането), тя все още жадуваше одобрението му. А да получи такова човек, понякога бе по-трудно, отколкото да се сдобие с удължени мигли насред пустинна буря.

Но не и тази вечер. Тази вечер Рам избута асистента си Ману и се спусна към дъщеря си с широко отворени обятия.

— Сър! — повика Ману, гласът му изпълнен със загриженост. — Палтото ви!

— Принцесо! — Рам сграбчи Клео в подгизналия си шлифер и я притисна силно. Поройният дъжд не бе отмил нито застоялия мирис от международния полет и изпълненото с гъст цигарен дим бентли, нито опияняващия аромат на мускус от кожата му. Клео не възразяваше. Дори баща й да миришеше на котешко сандъче, след като е пил вода от Нил, тя пак щеше да го прегръща безкрай.

Като я улови за раменете, той се отдръпна и настойчиво се вгледа в нея. Щедрото му внимание я накара да се сгърчи.

„Да не би роклята ми да е твърде прилепнала? Или пък очната линия е много дебела? А може би спиралата е твърде крещяща? Дали пък кафявите звезди по лицето ми не са прекалено малки?“