Джим Бъчър: Фуриите на Калдерон

– И сега какво… трябва ли… трябва ли да правя нещо? Да се науча да произнасям речи или нещо такова?

Тя се засмя и го целуна по челото.

– Просто си почивай. Ти си смело момче, Тави. В труден момент мислиш повече за другите, отколкото за себе си. Това си ти, не го забравяй. – Тя се изправи. – Имаш посетители, но не искам да говориш с тях прекалено дълго. Изпий си водата и опи­тай да поспиш още. По-късно довечера ще ти донеса нещо за хапване.

– Да, госпожо – каза Тави. Той я проследи с поглед до вратата и точно преди да излезе, попита: – Лельо Исана? Кой е Арарис Валериан?

Исана спря на вратата и сключи сърдито вежди. Пое дълбоко въздух.

– Той… той беше рицар от Кралската гвардия. Един от личните телохранители на Принсепс Септимус. Известен майс­тор на меча.

– Той с Принсепс Септимус ли умря?

Тя се обърна към него и прошепна:

– Да, Тави. Той умря. Но това беше преди петнайсет години. Забрави, разбираш ли?

– Но…

– Тави – въздъхна Исана, – довери ми се. Моля те, Тави. Поне веднъж.

Той преглътна и кимна.

– Да, госпожо.

Исана се усмихна уморено.

– Посетителите ти са тук. Не забравяй, не говори твърде дълго.

Тя излезе. Миг по-късно Дорога наведе главата, за да се промъкне през вратата, и прекоси стаята. Огромният вожд на маратите беше облечен с набедреник, мантия от пера на танадент и блестяща, бледочервена туника. На колана му висяха чифт алерански ботуши, но той ходеше бос. На всеки от пръс­тите на двете му ръце блестеше по един пръстен. Лявата му ръка висеше на превръзка пред гърдите, подута, с още по-бледа кожа, но той изглеждаше в добро настроение. Усмихна се, отиде до леглото и чудовищно голямата му шепа разтърси ръката на Тави в приятелско ръкостискане.

Зад него вървеше Кайтай, намръщена, облечена с обичайната бедрена препаска, но с алеранска туника отгоре, обилно изцапана с храна и мръсотия. Дългата ѝ бяла коса беше изтеглена назад и сплетена на плитка, разкривайки деликатните извивки на скулите и шията ѝ.

– Е, млади боецо – каза Дорога, – отплатих ти се за това, че спаси моето кутре…

– Дъщеря – намеси се Кайтай. – Вече не съм кутре, татко.

– Дъщеря – избоботи Дорога с широка усмивка. – Ти спаси дъщеря ми и аз ти се отплатих за това. Но после ти спаси и мен. И сега отново съм ти длъжник.

– Нищо не съм направил – отвърна Тави.

– Твоят вик ме предупреди, Тави. Ако не беше той, сега щях да съм мъртъв. – Дорога смачка в прегръдка раменете на Тави и за момент той се притесни, че като нищо ще се сдобие с ново счупване. – Благодаря ти.

– Но аз не съм направил кой знае какво. Ти си този, който свърши важната работа. Поведе ордата си срещу друга орда. Срещу собствения си народ.

– Направих го, за да изплатя дълга си към теб – каза Дорога. – Каквото си започнал, трябва да довършиш. Така постъпват мъжете. – Дорога се усмихна и се изправи. – Кайтай!

Кайтай се намръщи.

Дорога я изгледа сърдито.

Тя завъртя очи с досада.

– Благодаря ти – каза троснато на Тави. – За това, че спаси живота ми.

– Ъъ. Моля – отвърна той.

Тя присви очи.

– Не мисли, че ще го забравя.

На Тави му се стори, че това прозвуча по-скоро като заплаха, отколкото като обещание.

– О, не, не, няма.

Кайтай се намръщи още повече, но когато заговори отново, погледът ѝ се смекчи едва доловимо.

– Ще се науча да яздя кон – заяви тя. – Ако това не е проблем за теб.

– Ъъ, разбира се, естествено. Това е страхотно, Кайтай. – Тави погледна Дорога с надежда.

Дорога завъртя очи и въздъхна.

– Трябва да вървим. Вашият главатар иска да ми благодари утре, а Кайтай трябва да си изпере туниката.

– Само кутретата ходят с туники – сопна му се Кайтай. – Глупаво е да ме караш да нося тази. Не я харесвам, не я искам. Защо не мога да нося това, което носят останалите маратски жени?

– Искаш да се разхождаш наоколо гола? – не можа да повярва Тави. – Да не си полудяла? Обличай се като нормален човек, докато сте тук.

Очите на Дорога грейнаха и лицето му се разтегли в широка усмивка.

– Хареса ми това. Много добре.

Кайтай стисна юмруци и прониза Тави с поглед, който би могъл да стрие камъни на прах. Тави едва се сдържа да не се скрие под чаршафите.

– Пфу – изсумтя Кайтай и излезе от стаята.

Дорога избухна в гърлен смях и разроши косата на Тави с жест почти като този на чичо му Бърнард.

– Обречен си, млади боецо. Обречен. Но не се отчайвай, с майка ѝ започнахме по същия начин.

– Какво? – примига Тави.

– Ще се видим отново – каза Дорога и се обърна да си върви.