Джим Бъчър: Фуриите на Калдерон

– Още един кръг има да се затвори – каза Одиана, усмихвайки се, и вдигна скалповете.

Докато си тананикаше, тръгна към купчина паднали сандъци и разпилени вещи по пода на сумрачния склад.

Фиделиас стана и се олюля. Дишаше тежко. Погледна надолу и видя, че той също е облечен в риванска туника. Алдрик го подхвана от едната страна, макар че самият майстор на меча също не изглеждаше по-стабилен на краката си.

– Кротко, старче. Зле пострада. Одиана те закрепи, но ще имаш нужда от сериозни грижи.

Фиделиас кимна. Прибра кинжала на Акватайнус в кесията на колана си и я завърза.

– Добре – каза той. – Как можем да се измъкнем оттук?

– Навън все още цари пълен хаос – отвърна Алдрик. – Алераните са объркани, има много ранени, а някои от постройките горят. Вълците са избягали и са зарязали стадоморите на милостта на врага. Повечето от тях са се били до смърт, но някои още ги измъкват от тавани и мазета.

Фиделиас кимна.

– А нашите хора?

– Претърпяхме много загуби. Ще трябва да плащаме много кръвнина. Ако успеем да се измъкнем от гарнизона, ще се срещнем с тях на уговореното място. Държиш ли се на крака?

– Да.

Фиделиас присви очи към Одиана и закуцука натам.

Беше клекнала до неподвижното тяло на огромен мърляв фермер. Върху него лежаха натрошени сандъци, а наоколо се търкаляха разпилени керемиди. Мъжът очевидно беше осакатен и в безсъзнание.

Одиана погали нежно косата му и се усмихна на Алдрик, когато той и Фиделиас се приближиха. После се наведе напред и докосна главата на мъжа.

– Събуди се, „господарю” Корд.

Корд се размърда и клепачите му потрепнаха. Цялото му тяло потрепери и той вдигна очи. На лицето му се изписа страх.

Одиана се наведе, целуна го по челото и му се усмихна.

Алдрик опря леко върха на меча си върху бузата на Корд.

– Сваляй нашийника – каза той. – Веднага.

Корд облиза устните си и прошепна:

– Защо да го правя?

Алдрик притисна върха на меча в кожата на Корд и лицето му се изкриви от страх.

– Добре. Добре.

Той се пресегна и хвана нашийника с треперещи пръсти. Оди­ана потрепери, когато нашийникът се отвори, взе го в ръце и се загледа в него.

– Трябва да вървим – каза Фиделиас.

– Само още нещо – промърмори Одиана. – Приготвила съм ти подарък на раздяла, „господарю” мой.

– Чакайте – заекна Корд. – Направих каквото казахте. Свалих нашийника.

Одиана се наведе и погледна Корд в очите.

– Исана е прекалено мила, Корд. Сърце не ѝ даде да те убие. О, клето създание. – Тя целуна челото му отново. – Знаеш ли, аз също съм такава.

Тя взе единия от скалповете, които Алдрик донесе, и го сложи върху ръката на Корд. Втория напъха в колана му, а третия уви около китката му.

– Това са скалповете на марати от конския клан – каза Одиана. – Те приемат скалпирането много сериозно. В момента претърсват една по една постройките на гарнизона, търсят скрити врагове. Ще бъдат тук всеки момент, клети „господарю”. Те ще изтръгнат сърцето от гърдите ти и ще го изядат, докато все още бие. Ще видиш част от това с очите си. – Тя въздъхна, обърна се и погледна умолително към Алдрик. – Не може ли и ние да погледаме, поне за малко?

Той поклати глава.

– Поне навън е прекрасна сутрин. Време е да тръгваме, мила моя.

Одиана нацупи недоволно устни, но пристъпи към Алдрик и отпусна ръката си върху неговата.

Фиделиас направи гримаса, поглеждайки надолу към окичения със скалпове фермер. После се обърна и тръгна.

– Чакай. Моля те – вкопчи се в глезена му Корд. – Не ме оставяй тук. Не ме оставяй на тези животни.

Фиделиас го изчака да млъкне, после смачка под петата на ботуша си пръстите на мъжа и тръгна уморено към вратата. Призова горската си фурия, за да прикрие него, Алдрик и Одиана, докато се измъкнат от опустошеното от битката укреп­ление.

Малко след като излязоха от склада, видяха половин дузина марати от клана на конете да нахлуват вътре с оръжие в ръка. Секунди по-късно Корд започна да крещи. Протяжни, пълни с ужас и болка писъци.

Одиана склони глава на рамото на Алдрик.

– Прав си, господарю мой – промълви тихо. – Утрото е прек­расно.

Тави се събуди в леглото на една от стаите за гости на Бърнардхолт. Беше уморен и жаден, но не изпитваше почти никаква болка. Размърда крака и почувства, че е облечен с някакви къси панталони.

– Не знам защо – избоботи гласът на чичо му от съседното легло. – Когато я видях надвесена над мен, си помислих, че ще ми пререже гърлото. Вместо това затвори раната ми. Каза, че не искала да ми изтече кръвта.